— За какво мислиш? — попитах я.
— За брат ми — отвърна тя.
Замислих се за момчето от портрета, чиито очи толкова много приличаха на тези на Лекси.
— Какво за него?
Лекси вдигна от пода една сребриста вратовръзка и я прокара между пръстите си. Когато заговори, не ме гледаше.
— След като родителите ни умряха, започнах да излизам с едно момче, което беше вампир. Той ме попита дали искам да живея вечно. Разбира се, аз исках, защото бях млада, а кой не би желал да остане млад и красив завинаги? Освен това, ако станех вампир, никога нямаше да напусна Колин. Той вече бе изгубил толкова много и аз си мислех, че… ами, поне няма да изгуби мен.
— Колин вампир ли беше?
Лекси разви вратовръзката и я размаха като камшик.
— Никога не бих причинила подобно нещо на някого, когото обичам.
В съзнанието ми се мярна образът на Деймън и как го насилвам да пие от Алис, барманката от кръчмата в родния ни Мистик Фолс. Сведох поглед. Не исках Лекси да усети какво съм причинил на някого, когото обичах.
— И какво се случи?
— Хората станаха подозрителни. Тогава не знаех колко внимателни трябва да бъдем. Брат ми растеше, а аз си оставах все същата. Хората започнаха да се чудят. След това устроиха хайка и нашата къща бе подпалена. Иронията е, че аз избягах, а Колин не успя. А той беше невинен. Беше само на шестнайсет.
— Съжалявам — промълвих накрая. Опитах се да си представя Лекси като човешко същество, облегната на ръката на мъжа, който й бе обещал света, също както Катрин го бе обещала на мен. Представих си как я отвлича в някоя тъмна алея, отначало смуче съвсем малко кръв, кара я да пие неговата, сетне я пронизва в сърцето, за да завърши трансформацията.
Лекси махна с ръка, с което прогони образа си на млада девойка.
— Не съжалявай. Беше преди повече от век. И без това вече щеше да е мъртъв. — Огледа ме преценяващо. — Това сако ти стои добре.
— Благодаря — отвърнах. Внезапно си припомних разговора с Кали и стомахът ми натежа като олово. — Имам план как да спася Деймън — изтърсих.
Главата на Лекси подскочи и очите й блеснаха.
— Какво?
— Утре вечер. Кали ще ми помогне. — Очите ми срещнаха тези на Лекси. — Деймън е върнат на „Лоръл Стрийт“. Баща й ще отсъства от къщата, ще играе на карти, така че ние през това време ще освободим Деймън.
— Казал ли си на Кали какво си? — попита тя с нисък и твърд глас.
Задъвках палеца си.
— Не.
— Стефан!
— Тя сама се досети — опитах се да се защитя. — И аз й вярвам.
— Вярваш й! — избухна тя. Толкова рязко се изправи, че диванът се прекатури. — Ти не знаеш значението на тази дума. Кали е дъщеря на Патрик Галахър, който съвсем наскоро принуди брат ти да се бие с планински лъв в двубой на живот и смърт. Откъде знаеш, че това не е някакъв план, за да заловят и теб?
— Да не мислиш, че съм глупак? — ядосах се и пристъпих към Лекси. — Може и да съм млад, но инстинктите ми са добри.
Лекси изсумтя презрително.
— Имаш предвид същите инстинкти, благодарение на които се озова в месарница, заобиколен от три вампира? Същите инстинкти, заради които уби онази девойка във влака?
— Да, но все още съм цял и невредим, нали така?
— Благодарение на мен! И на момчетата в къщата. Но няма да ти позволя да ни въвлечеш в конфликт тъкмо с Патрик Галахър.
— Никой в нищо не възнамерява да те въвлича! — извиках с нотка на разочарование в гласа. — Само защото си оставила брат си да умре, не означава, че и аз ще оставя моя! Поне това му дължа.
— Ти си неблагодарно дете! — извика Лекси и ме блъсна с всичка сила към високото огледало със златна рамка. Паднах и то се разби на хиляди късове. Едно голямо парче ме поряза доста дълбоко по ръката, но изобщо не почувствах болка. Вместо това бях слисан от силата на Лекси. И преди я бях виждал, но никога досега не я бях изпитвал върху себе си.
Лекси се надвеси над мен със святкащи очи.
— Трябва да научиш къде ти е мястото и то много бързо. Ти си вампир. Вампирите не общуват с човешки същества.
Скочих на крака и я отблъснах от мен. Тя прелетя през магазина и падна върху топовете плат.
— Този вампир обаче го прави, щом това е нужно, за да спаси Деймън — изръмжах. След това излязох от магазина и потънах в нощта.
26
Отново прекарах нощта край езерото, но този път не спах. Вместо това седях на брега, заслушан в звуците на света около мен, сякаш бях част от публиката на музикално представление. Жабите крякаха мелодично, издувайки гордо гърди. Риби изплуваха на повърхността на езерото, за да лапнат някоя водна мушица или комар, а после се гмурваха в глъбините му с мек плясък на опашките. Птици летяха в небето, а малки животинчета шумоляха в тръстиките, преследвайки се едно друго или дебнейки поредната си плячка.