После настъпи грандиозният финал, когато слънцето — огромно трептящо огнено кълбо — се възцари на небето като могъщ крал, господстващ над подчинената Земя.
Седях там, и наблюдавах единственото нещо, което можеше да ме убие мигновено, ако не беше пръстенът, който Катрин ми бе дала, и по тялото ми се разливаше усещане на покой и омиротворение. Светът беше красив и вълшебен, а аз бях щастлив, че все още съм част от него.
Грабнах един идеално кръгъл и плосък камък, изправих се и погледнах към водата. Сетне затворих очи. Ако подскочи четири пъти, всичко ще бъде наред. Извих ръка в широка дъга и хвърлих силно камъка. Един… два… три…
— Четири подскока! Впечатляващо! — отекна радостен възглас, последван от въодушевено ръкопляскане.
Извърнах се и Кали се хвърли в прегръдките ми.
— Добро утро! — засмях се и я завъртях във въздуха.
— В добро настроение си — отбеляза тя с усмивка.
— Да. И всичко е благодарение на теб.
Тя мушна ръката си в моята.
— В такъв случай, зная точно как ще ми се отблагодариш!
Усетих пулса й през сакото си, а уханието на кръвта й бе почти неустоимо. Но камъкът бе подскочил четири пъти, затова се наведох и само я целунах.
Прекарах деня заедно с Кали, след това отново спах край езерото. Когато на следващия ден се прибрах по здрач у дома, намерих купчина дрехи, включително черните панталони и сивото сако, които бях пробвал пред Лекси, на пода в стаята ми. Върху купчината имаше бележка, написана с удебелени букви.
Следвай сърцето си. Щастлив си, че още го имаш.
Вдигнах купчината, едновременно трогнат, облекчен и малко натъжен.
Преоблякох се със синя памучна риза на тънки райета и бели панталони и пригладих косата си назад пред огледалото. Приличах на млад мъж, приготвящ се за романтична среща с хубаво момиче. Как ми се искаше всичко да е толкова просто.
Прокраднах се на долния етаж, като очаквах някой да изскочи от сенките и да ме спре — да ми каже, че планът ми никога няма да проработи. Но изминах целия път до долу, след това прекосих кухнята и излязох през задната врата, без нищо да се случи.
Когато излязох, извървях пеша трите километра до „Лоръл Стрийт“, пъхнал ръце в джобовете и подсвирквайки „Боже, спаси Юга“. Спрях, за да откъсна бяла магнолия от храста пред светлокафявата къща в дъното на улицата на Кали.
— Стефан! — долетя до мен настойчив шепот иззад дървото в края на алеята за карети на имението на Галахър.
Кали излезе от сянката му. Косата й бе разпусната и се стелеше по гърба й.
Беше облечена в бяла нощница, украсена с дантела на дупчици, също както първия път, когато я видях, само че този път стоеше достатъчно близо, за да забележа, че въпреки дебелия сив вълнен шал, с който се бе наметнала, под нощницата си не носеше долна фуста. Извърнах се, внезапно почувствал се засрамен.
— Стефан — промърмори Кали и докосна леко ръката ми. — Готов ли си?
— Да — отвърнах, откъснах цветето и го затъкнах зад ухото й.
Тя се усмихна.
— Ти си такъв кавалер.
— А ти си красива. — Протегнах се, за да отметна кичур коса. Къдриците й бяха меки като листенца на роза и ухаеха на мед. Исках да остана така завинаги, загледан в белите облачета, които се образуваха във въздуха, докато дишаше.
— Кали… — подех, когато камбаните от църквата в далечината внезапно забиха в мразовитата нощ. Дванайсет звъна. Полунощ. Часът на вещиците.
— Време е — промълви тя. — Смяната на Джаспър е до 12,30, но ще му кажа, че си дошъл да го смениш по-рано. Това ще ни спечели малко време. Докато се появи вторият пазач, ти отдавна ще си си отишъл. Но трябва да побързаме. — Звучеше много уверено, но треперещата й долна устна издаваше чувствата й. Исках да я грабна в прегръдките си, да я отнеса в леглото, да я завия и да прошепна „сладки сънища“ в ухото й. Но аз, вампирът, се осланях на това дете да ме закриля.
Кали сплете пръсти сякаш в мълчалива молитва. После кимна и се усмихна тъжно.