— Не се страхувай — отрони и притисна длан в моята. Но по пулса на китката й усетих как сърцето й препуска бясно.
Тя ме поведе през желязната порта, покрай чакълената алея и накрая отвори една обикновена врата отстрани на къщата.
— Тихо — нареди ми Кали, докато очите ми привикваха с мрака. За разлика от останалата част на къщата, с полирания й мрамор и излъсканите до блясък дъбови повърхности, този вход беше скромен, предназначен за прислугата, за да имат лесен достъп до килера за провизии на тавана, без да се смущават обитателите на дома. Пред нас се изви стръмна стълба, направена от груби орехови греди. Кали наклони глава, заслушана в нещо. Аз също се ослушах, макар че мислите ми бучаха прекалено шумно, за да различа конкретни думи.
Внезапно чух скърцащ звук откъм етажа над нас. Кали ме погледна; тя също го бе чула.
— Джаспър — обясни ми. — Трябва да се качваме. — Пое нагоре по разнебитената стълба, а аз я последвах колкото се може по-безшумно. Когато стигнахме до напукана врата, боядисана в бяло, тя почука — две бързи почуквания, последвани от пауза и после още едно.
Ключалката изщрака, после чухме стържене на метал в метал, когато Джаспър дръпна резето. Накрая отвори вратата, като застана така, че да не може да се вижда стаята.
— Я виж ти! Кали и мъжът, който прободе вампира, а след това побягна, уплашен за живота си. На какво дължим тази чест? — посрещна ни със злобна нотка в гласа Джаспър и ни изгледа подозрително. Пристъпих притеснено от крак на крак, опитвайки се да надникна в стаята.
— Здравей, Джаспър — рече Кали, мина покрай него и ми даде знак да я последвам. В тъмнината различих само голямата клетка в ъгъла. Вътре се виждаше неподвижна, голяма купчина. — Татко има нужда от теб. Чака те в кабинета. Стефан ще остане, докато дойде смяната ти.
— Да се срещна с Джаспър в кабинета? — избумтя висок глас. — Но аз съм тук.
Замръзнах. Галахър.
Бащата на Кали седеше зад паянтова маса зад вратата, а пред него лежаха карти, подредени като ветрило. В средата на масата проблясваше пламъкът на една свещ.
— О, татко — изкиска се Кали. Прозвуча пресилено и не на място. — Сигурно съм се объркала. Зная, че тази вечер искаше да играеш карти и предположих, че ще ти е по-удобно в кабинета или… — започна тя с треперлив глас. Облиза устните си и седна до масата срещу Галахър.
— Много мило, че си помислила за мен, дете — рече Галахър пресипнало.
— Господин Галахър — промърморих и се поклоних ниско. — Беше ми казано да застъпя на смяна, но може би съм се объркал? — Не ми бе трудно да се престоря на смутен. Кали ми се бе заклела, че баща й ще е извън къщата.
— Вярно ли е, Джаспър? — попита Галахър.
— Предполагам, че да. Не е толкова зле този новичкият. Малко е нервен, но си служи добре с кола.
Галахър кимна, обмисляйки информацията.
— И това ли е момчето, на което се доверяваш, Кали? — обърна се към дъщеря си.
Кали кимна и страните й пламнаха под луничките. Тогава, слава Богу, най-после Галахър се изправи. Столът му изскърца по пода.
— Ами, добре, тогава ще ви оставя, момчета — заяви, взе уискито си и последва дъщеря си надолу по стълбите.
— Значи сега си любимецът на Галахър, така ли? — попита Джаспър и тикна в ръцете ми кол, просмукан с върбинка. Кожата ми изгоря и болката се разпростря по цялото ми тяло. Сподавих желанието си да изръмжа и стиснах устни. Напрегнат, се опитах да държа кола само с два пръста, за да сведа до минимум контакта на отровното дърво с тялото ми.
— Ами, май ще си вървя — продължи Джаспър. — Тази вечер вампирът е много гладен. Надявам се да те изяде. А докато го прави, аз ще прекарам известно време в компанията на госпожица Галахър и баща й. Ще им покажа, че ти не си единственият мъж, който може да се държи приятелски и изискано. — Движенията му бяха тромави и усетих миризмата на уиски в дъха му.
Веднага щом стъпките му заглъхнаха, пуснах кола на земята с мъчителен стон, сетне приближих предпазливо до клетката в ъгъла. Деймън лежеше в ъгъла й, свит на купчина като някакво животно.
— Братко? — прошепнах.
Той се надигна рязко, оголил зъби. Подскочих от изненада.
Деймън се засмя дрезгаво, после се свлече до стената на клетката, явно изтощен от усилието.
— Какво, братко? Да не би да те е страх от вампир?
Не му обърнах внимание, а се заех с вратата на клетката. Деймън ме наблюдаваше с любопитство, после бавно запълзя към мен. Почти стигна до мен, когато усетих пронизваща болка в гърба, която се разля по цялото ми тяло.