— Хванах го! — извика един глас.
Светът изчезна под краката ми и внезапно политнах напред. Ударих се в нещо твърдо — Деймън? — сетне отекна силно дрънчене, когато вратата на металната клетка се заключи зад мен.
27
Отворих с мъка натежалите си клепачи. Не знаех колко време е минало. Дали бе една нощ? Две? Седмица? Където и да се намирах, наоколо цареше мрак. На границата на съзнанието, чувах стъпки и викове, веднъж глас, звучащ като този на Кали, извика името ми. Ала един ден се събудих, без внезапно отново да изпадна в безсъзнание. Повдигнах ръце, осъзнал, че съм прикован към стената. Стръкове върбинка прогаряха ръцете и краката ми. Почти цялото ми тяло бе покрито с напукана кора от засъхнала кръв и бе невъзможно да разбера къде съм ранен. До мен седеше Деймън, притиснал колене към гърдите си. И той бе окървавен, а страните му бяха изпити. Хлътналите му очи бяха заобиколени от тъмни кръгове, но върху устните му бавно разцъфна усмивка.
— Май вече не сме толкова силни, а, братко?
Опитах се да седна. Костите ме боляха. В таванското помещение се процеждаше мъждива светлина, идваща откъм мръсния прозорец. В далечния ъгъл се чу трополенето на миши крака. Звукът раздвижи глада в мен и осъзнах, че не съм се хранил, откакто бях тук. В другия ъгъл седяха двама непознати пазачи, нехаещи за почти безмълвния ни разговор.
Поклатих отвратено глава. Как съм могъл да бъда толкова глупав? Лекси е била права. Разбира се, че беше. Кали ме бе предала. Навярно през цялото време го е планирала, в секундата, когато е забелязала пръстена ми, еднакъв с този на Деймън. Трябваше да го осъзная в мига, в който видях баща й в стаята. Как можах да се хвана в толкова глупав, очевиден капан? Заслужавах да бъда окован като животно.
— Обичаш ли я? — попита Деймън, сякаш прочел мислите ми.
Продължих да се взирам право пред себе си.
— Ако се интересуваш, не е идвала да те види — продължи брат ми разговорливо. — Хубава е, макар че според скромното ми мнение, би могъл да си намериш и нещо по-добро.
Гневът накара зъбите ми да се удължат.
— Докъде смяташ да стигнеш с това? — изръмжах.
Деймън посочи към решетките.
— Очевидно доникъде. Отличен опит за освобождаване, няма що.
— Поне се опитах — промълвих. Гневът ми се стопи, изместен от примирение.
— Защо изобщо си даде този труд, братко? — Очите на Деймън блеснаха в мрака. — Не ти ли показах достатъчно ясно чувствата си?
— Аз… — започнах, преди да осъзная, че дори нямам представа откъде да започна. Как бих могъл да му кажа, че освобождаването му не е било избор? Че една и съща кръв тече във вените ни, че сме свързани един с друг? — Няма значение — изрекох вместо това.
— Да, няма — съгласи се Деймън с философска нотка в гласа. — В крайна сметка много скоро и двамата ще бъдем мъртви. Въпросът е дали ще бъдеш убит от крокодил или от тигър. Чух Галахър да казва, че крокодилите са най-подходящи за шоу, защото не убивали веднага, а удължавали агонията.
В този момент вратата на таванското помещение се отвори със замах и Галахър влезе вътре. Ботушите му отекнаха по дървения под.
— Вампирите са будни! — извика той.
Двамата пазачи се сепнаха, преструвайки се, че през цялото време са ни наблюдавали. Галахър приближи до клетката и коленичи. Очите му бяха на едно ниво с нашите. Беше облечен в безупречно ушит костюм от три части, сякаш бе натрупал състоянието си като финансист, а не измъчвайки вампири.
— Я виж ти… фамилната прилика е очевидна. Чувствам се засрамен, че не съм забелязал по-рано. — Промуши ръка през решетките, сграбчи предницата на ризата ми и ме притегли към себе си. Лицето ми се удари в решетките и аз потръпнах, когато нещо дървено ме сръчка в гърдите.
Кол.
— И почти се измъкна безнаказано, преструвайки се на човек! — Галахър отметна глава назад и се разсмя, все едно бе казал най-забавното нещо на земята.
— Но ти няма да се измъкнеш безнаказано заради това — изсъсках, но изтръпнах от болка, когато колът се заби по-навътре в кожата ми.
— По-кротко и чуй какво ще ти кажа, вампире! — устните на Галахър се отдръпнаха назад в зловеща гримаса. — Знаеш ли, мисля да се обзаложа, че ти ще бъдеш убит. Да, струва ми се, че ще стане точно така. — Извърна се към пазачите. — Чухте ли? Съвет от шефа, заложете на тъмнокосия — рече Галахър и изви кола, за да го издърпа. — Смятам, че брат му е изпълнен с повече омраза.