— Явно съм сгрешила — промълви. — Случва се понякога.
— Простете грубите ми маниери, задето ви прекъсвам, но имате ли нещо за ядене? — попита Деймън, без да извръща поглед от портрета на стара жена, който изучаваше. — Последните няколко седмици бяха доста трудни за мен.
За пръв път откакто избягахме, се вгледах внимателно в брат си. Гласът му бе дрезгав, сякаш не бе свикнал да го употребява. Ръцете и краката му бяха покрити с дълбоки кървави рани; дрехите му висяха на парцали; гъстата му черна коса беше мръсна и сплъстена, прилепнала към бледия му, тънък врат. Около очите му имаше червени кръгове, а ръцете му трепереха.
— Разбира се. Вие, момчета, сигурно сте изгладнели — цъкна Лекси загрижено. — Бъкстон, заведи го в месарницата. Нека се нахрани добре. Струва ми се, че дори всички жители на Ню Орлиънс няма да са в състояние да утолят жаждата му. А тази вечер той заслужава кралско пиршество.
— Да, госпожо. — Бъкстон се поклони леко, докато надигаше едрото си тяло от стола.
— Аз ще се присъединя към него — обявих и се запътих към вратата.
— Не. — Лекси поклати глава и сграбчи грубо ръката ми. — За теб има чай.
— Но… — понечих да протестирам, объркан и раздразнен. Направо усещах вкуса на свинската кръв върху езика си.
— Никакво „но“ — сряза ме Лекси с глас, който удивително напомни този на майка ми.
Бъкстон отвори вратата пред Деймън, който помръдна веждите си към мен, сякаш искаше да каже: „Бедното момче!“
Дори и да го видя, Лекси се престори, че не е, и вместо това се засуети около чайника. Свлякох се в едно от паянтовите кресла около масата и отпуснах глава на ръцете си.
— Когато станеш вампир, не само зъбите и храната ти се променят — заговори Лекси, докато подклаждаше огъня в печката, застанала с гръб към мен.
— Какво означава това? — попитах отбранително.
— Това означава, че ти и брат ти не сте онези, които сте били. И двамата сте се променили и ти може би вече не познаваш Деймън толкова добре, колкото си мислиш — обясни Лекси, понесла две димящи чаши в ръце. — Козя кръв.
— Не обичам козя кръв — заявих, като бутнах гневно чашата. Звучах като капризно дете, но не ми пукаше. — И никой не познава Деймън по-добре от мен.
— О, Стефан — въздъхна Лекси и ме погледна състрадателно. — Зная. Но ми обещай, че ще бъдеш внимателен. Това са опасни времена — за всички.
При думата „опасни“ нещо прещрака в главата ми.
— Кали! Трябва да я намеря!
— Не! — Лекси ме бутна обратно на стола. — Баща й няма да я нарани, но при първа възможност ще те убие, а ти не си в състояние да се биеш.
Отворих уста да протестирам, но Лекси ме прекъсна.
— Кали е добре. Утре можеш да се видиш с нея. Но засега си изпий кръвта. Поспи. Когато се събудиш, ще бъдеш излекуван и тогава ти, Деймън и Кали ще обсъдите какво да правите по-нататък.
Лекси излезе от кухнята, като прошумоля с престилката си и угаси лампата.
Внезапно умората ме обгърна като тежко одеяло и всяко желание да се противопоставя на съвета на Лекси се изпари. Повдигнах с въздишка чашата към устните си и отпих малка глътка. Течността беше топла и мека като кадифе. Не можех да не призная, че ми беше вкусна.
Лекси беше права — утре щях да се видя с Кали, за да се сбогуваме. Но сега се нуждаех от почивка. Цялото тяло ме болеше, дори сърцето.
Поне знаеш, че имаш такова, представих си да казва Лекси и се усмихнах в мрака.
30
19 октомври 1864
„Не ме застрашава непосредствена опасност, но не се чувствам в безопасност. Чудя се дали някога отново ще се почувствам в безопасност или винаги ще копнея за нещо, което няма да се сбъдне. Дали ще привикна с болката? Дали след двайсет, двеста, две хиляди годиш ще си спомням тези седмици? И дали ще помня Кали и огнената й коса, смеха й?
Ще ги помня. Трябва да ги помня. Кали ме бе спасила и ми бе дала още един шанс за живот. В известен смисъл тя беше дневната светлина, която настъпи след мрака, който Катрин бе хвърлила върху съществуването ми. Катрин ме бе превърнала в чудовище, но Кали ме бе променила обратно в Стефан Салваторе, с който се гордеех.
Пожелавам й цялата любов на света. Желая й най-доброто. Искам да живее в светлина и да намери мъж — човек — който ще я цени и обожава, ще я отведе далеч от къщата на Галахър в някой тих дом край езерото, където тя ще научи децата си как да хвърлят камъни в реката, за да подскачат.