— Грешката е моя. Вървете, господа. Съжалявам за недоразумението. — Гласът му звучеше далечно и отнесено, когато докосна с пръсти ръба на фуражката си, отстъпвайки настрани, за да ни пусне да влезем във вагона, където се помещаваше пушалнята за джентълмените.
Веднага щом вратата се затвори зад нас, сграбчих Деймън за ръката.
— Как го направи? — попитах. Дали Катрин го бе научила как да снижава глас, да се взира в очите на жертвата си, за да накара нещастника да изпълни желанието му? Стиснах челюсти, питайки се дали тя бе споменала колко й е било лесно да ме омае и подчини на волята си. В съзнанието ми се мярнаха картини: Катрин разширява очи, докато ме умолява да запазя тайната й, да попреча на баща ни да я преследва. Поклатих глава, сякаш да пропъдя образите от съзнанието си.
— Кой е лидерът сега, братко? — изрече Деймън провлачено, отпусна се върху една празна кожена седалка и се прозина. Скръсти ръце на тила, все едно се канеше да се наслади на дълга дрямка.
— Нима смяташ да спиш? Точно сега? — възкликнах изумено.
— Защо не?
— Защо не? — повторих глупаво. Размахах ръце, сочейки около нас. Въпреки ранния час изискано облечени мъже в шапки и жилетки бяха окупирали облицования с дървена ламперия бар в ъгъла. Група по-възрастни мъже играеха покер, докато младоците в капитански униформи си шепнеха заговорнически над чашите с уиски. Никой не ни обръщаше внимание. Нямаше вампирски компас, който да разкрие истинската ни същност. Никой дори не погледна към нас, когато седнахме.
Разположих се на дивана срещу Деймън.
— Не разбираш ли? — попитах го. — Тук никой не ни познава. Това е нашият шанс.
— Ти си този, който не разбира. — Деймън пое дълбоко дъх. — Усещаш ли това?
Топлият аромат на кръвта изпълни ноздрите ми, а глухите удари на сърцата отекваха около мен като цикади в лятна вечер. Мъчителна болка тутакси прониза челюстта ми. Закрих устата си с ръце, докато се озъртах обезумяло, за да видя дали някой не е забелязал дългите и остри кучешки зъби, които стърчаха от венците ми.
Деймън се засмя кисело.
— Никога няма да бъдеш свободен, братко. Ти завинаги си обвързан с кръвта, с човешките създания. Те събуждат отчаяната жажда в теб — превръщат те в убиец.
При думата убиец един мъж с червеникава брада и загоряло от слънцето лице хвърли остър поглед към нас от другата страна на пътеката. Насилих се да изобразя любезна усмивка.
— Ще ни навлечеш неприятности — изсъсках тихо.
— Да, само че трябва да обвиняваш себе си за това — сви рамене Деймън. Затвори очи — знак, че разговорът ни е приключил.
Въздъхнах и погледнах през прозореца. Вероятно се намирахме на около петдесетина километра от Мистик Фолс, но имах чувството, че всичко, което бях познавал досега, просто е престанало да съществува. Дори времето се бе променило — проливният дъжд беше спрял, а лъчите на есенното слънце проникваха през рехавите облаци и струяха през стъклото, отделящо влака от останалия свят. Беше наистина любопитно: нашите пръстени ни предпазваха слънчевите лъчи да не изгорят кожата ни, ала в същото време огненото кълбо ме караше да се чувствам леко замаян.
Станах и потърсих убежище в тъмните коридори, свързващи вагоните. Минах покрай купета от първа класа с плюшени седалки, сетне по пътеката между дървените седалки във втора класа.
Накрая се настаних удобно в едно празно спално купе, дръпнах завесите, затворих очи и наострих слух.
Надявам се, че северняците ще се махнат от Ню Орлиънс и ще го оставят на нас…
Само веднъж да зърнеш онези красавици на „Бърбън Стрийт“ и дори няма да си спомниш за девственицата си от Вирджиния…
Трябва да си внимателен. Там се правят вуду магии и разправят, че демоните се събирали да се забавляват…
Усмихнах се. Ню Орлиънс ми се стори идеалното място за новия ни дом.
Изпънах се върху леглото и се оставих равномерното потракване на влака да ме унесе в дрямка. Бях открил, че се храня много по-добре, след като съм си починал.
5
Ден по-късно влакът спря със стържещ звук.
— Батън Руж! — извика кондукторът в далечината.
Приближавахме Ню Орлиънс, но на мен ми се струваше, че времето се движи прекалено бавно. Бях опрял гръб на стената на купето и наблюдавах пътниците, които забързано прибираха багажа си, за да слязат на спирката, когато погледът ми попадна върху зелен билет, върху който с големи удебелени букви бе отпечатано нещо. Наведох се и го взех. Господин Реми Пикар, от Ричмънд до Ню Орлиънс.