Турчинът лежеше в безсъзнание под него и докато тълпата ревеше като древните римляни за кръвта му, Паоло хвърли ножа в морето, изправи се и си тръгна.
Един свещеник, очевидец на инцидента, го настигна, а после му намери стая във францисканския манастир, където срещу труда си Паоло получаваше топла храна и покрив. Монашеският живот му допадна.
Върна се в училище и стана отличен ученик. Не се изненада, когато след няколко години получи призвание от Бога. Силата, хитростта и издръжливостта му послужиха добре в свещеничеството и той незабелязано, но целенасочено се издигна и накрая стана един от най-младите кардинали. Неотстъпчив, но справедлив, Паоло си спечели репутацията свободомислещ, което беше както ценно качество така и пречка по йерархическата стълба на римската религия.
Паоло Лареджа поклати глава. Ръцете му бяха облени в пот и леко трепереха от яркия спомен за схватката с турчина.
Защо ли се сещаше за такива неща сега, когато моментът беше почти настъпил?
Чакал го бе толкова дълго! А спомените — спомените бяха преживяване, но пък Господ му ги беше изпратил, за да не забравя, че е само човек, и да не си мисли, че е най-великият след Свети Петър.
Планът му обаче беше велик. Замисъл, който щеше да надмине всичко на света. Фактът, че именно той, Паоло Лареджа, го беше измислил, не беше от особено значение.
Трябваше да му се напомня, че е само инструмент в Божиите ръце.
Усърден. Способен. Горд, може би. Но в крайна сметка само изпълнител.
Манхатън, Ню Йорк — Уиндзор. 17 август 1998
Марион Уиндзор не знаеше дали с този репортаж ще направи кариера, но щеше да се опита.
Седеше в монтажното студио на Дабъл Ю Пи Ай Екс и преглеждаше материала със случая за мълнията. Макар да не беше електронен магьосник, тя се беше научила да борави с дигиталните уреди, които можеха да направят всичко с видеолентата. Можеше да забави кадрите, да увеличи дадено лице, да анализира гласовете и да пуска, превърта и повтаря записа, колкото пъти поиска.
Записът беше тъмен. Тя успя да го осветли и видя учудващо ясен образ на овъглен торс. Ръцете бяха изгорели, а главата се разпознаваше, само защото жълтеникавите зъби бяха оголени в ужасяваща усмивка. Марион включи звука.
„Виждал съм ударени от гръм, но нито един не изглеждаше така.“
Тя натисна едно копче и прослуша няколко пъти гласа на червенокосия медик.
Възможно ли беше в края на краищата да не става дума за мълния?
Действително ли малчуганът казваше истината?
Пусна разговора си с Естебан. Вгледа се в лицето на момчето и потърси онзи блясък в очите, едва забележимия тик, който издава лъжеца, човека, говорещ само за да покажат физиономията му по телевизията. Лицето на Естебан беше като отворена книга, в която се четеше благоговение, преклонение и страх. Хлапето не лъжеше. Изгле да лентата още няколко пъти и си отбеляза някои неща. Материалът още не беше цялостен разказ, но опитът и практиката й действаха автоматично.
Забави кадъра, когато се появиха двамата свещеници — възрастният, с оределите коси, и другият, прекалено красив за духовник. На лицето на възрастния се изписа ужас и отвращение, но младият остана твърд и сдържан, сякаш знаеше какво ще види. Той погледна възрастния си колега, каза нещо, сетне отново отмести очи към жертвата, прекръсти се и започна да се моли.
Марион нервно хапеше устни, докато превърташе лентата до мястото, където младият свещеник казваше нещо. Имаше шум. Тя се усмихна и пусна записа през филтриращата апаратура. Този път думите бяха по-силни и ясни, но все още неразбираеми. Тя усили звука няколко пъти и накрая се чу: „Видя ли, отче… Нали ти казах. Погледни го.“ Марион се облегна назад и се вторачи в застиналия израз на младия свещеник, обърнал се към колегата си. Тук ставаше нещо странно. Свещеникът беше свързан с инцидента. Пулсът й започна да бие учестено, когато надуши възможността да разкрие някаква загадка. Щеше да разнищи историята.
Нямаше да е толкова трудно да разбере кои са свещениците. По всяка вероятност бяха от квартала и като се поразровеше, щеше да ги намери.
Взе такси до областната болница и слезе в моргата. Посрещна я доктор Фриц Хюбер, неин познат от четири години, и я поведе по дългия мръсен коридор към кабинета си.
Съдебната патология беше мрачно и зловещо място. Сиво — зелените стени и мъртвешко кафеникавите плочки на пода й придаваха вид на подземен зат вор. Във въздуха се носеше остра миризма на химикали.
— Разследвам случая с поразения от мълния в Бей Ридж — каза Марион, щом влязоха.