Той се усмихна и угаси цигарата в златния пепелник.
Средностатистическият католик от улицата в който и да е град по света вероятно би се изсмял на идеята, че църквата му има тайна полиция, още повече и шпиони. Ала това беше истина. Ватиканската тайна служба обучаваше служителите си в построен преди шест века корсикански манастир, чиито монаси бяха специалисти в най-смъртоносните изкуства, а методите им бяха по-безпощадни от тези на ЦРУ, КГБ, МИ5 и дори на израелската Мосад. Създадена непосредствено след Втората световна война от Пий XII, Ватиканската тайна служба бе станала невероятно влиятелна в световната политика. През 1946 завербуваха Джовани заради огромния му опит като връзка с американското разузнаване. Той се усмихна при спомена за онези шеметни и изпълнени с приключения дни.
Светът би пребледнял, ако научеше някои от глобалните ходове на Ватиканската тайна служба.
Два от любимите му бяха убийствата на Франко и Брежнев. Нито испанците, нито руснаците заподозряха нещо. Уцелването на подходящия момент в случая с Франко беше от съдбоносно значение, а и при двете покушения моментът на действие беше точно подбран.
Телефонът изписука. Джовани вдигна слушалката и машинално запали нова цигара.
— Да?
— Тарджено ще бъде при вас всеки момент, отче.
— Благодаря, Спинели. Това е всичко.
Секретарят затвори и Джовани отново остана насаме с мислите си.
Тарджено.
Франческо изпитваше противоречиви чувства към него — любов и омраза, възхищение и страх. Тарджено си бе спечелил репутацията на човек, който с педантично настървение изпълнява всяка задача на Ватиканската тайна служба. Провалът беше станал анатема за него. Успяваше всеки път и го правеше с такава безмилостна решителност, че се бе превърнал в легенда сред агентите. Мнозина мислеха, че е луд, но всички го уважаваха. Повече то се страхуваха от Тарджено, но обичаха да работят с него, защото беше изключително способен, сериозен и чист. Имаше прозвище, отговарящо на тези му качества — Хирурга. Фактът, че Тарджено носеше петнайсет сантиметров стилет и можеше да борави с него с веща бързина и увереност, само подсилваше този му облик.
Опасен. Откачен, може би. Но въпреки това най-добрият.
Като по даден знак, вратата на кабинета се отвори и един висок широкоплещест мъж мина покрай Спинели и влезе, като затвори с трясък вратата след себе си. Типично за Тарджено, който винаги се държеше така, сякаш нямаше време и програмата му беше пренатоварена.
— Искал си да ме видиш — каза агентът с прекрасен баритон, който би могъл да принадлежи на някой говорител по радиото.
— Точно така. Седни, ако обичаш.
Тарджено остана прав пред бюрото. Беше облечен в моден черен костюм, бяла копринена риза и кафяво-черна вратовръзка. Косата му беше подстригана по последната европейска мода. Тъмнокафявите му очи биха скрити зад очила. Лицето на Тарджено нямаше възраст — човек би му дал от трийсет и пет до петдесет години, но излъчваше богат опит.
— Казах ти да седнеш — повтори Джовани и отново дръпна от цигарата.
— Предпочитам да стоя прав.
Франческо сви рамене.
— Както искаш.
— Тези цигари ще те убият. Знаеш това, нали?
— Още не са, а ги пуша от петдесет и пет години. Какво значение има на моята възраст? — Проверявах някои неща долу в компютърната зала, отче. Нали така поиска? — Негодник — помисли Джовани. — Нетърпелив. Нагъл. Но нямаше друг като него. — Често съм ти казвал, че един ден ще ми потрябват твоите умения и лоялност…
Тарджено кимна.
— И този ден най-после дойде — каза Джовани и тръгна към прозореца, като нарочно обърна гръб на агента — печеливша тактика, когато имаш работа с хора, от които искаш уважение.
— Вани, много съм зает — започна Тарджено.
Франческо се обърна с блеснали очи.
— Мислиш ли, че не го съзнавам? Знаеш, че имам известно влияние.
Освен това кардинал Масериа и неговата скъпоценна тайна служба ми дължат няколко услуги.
— Разбирам — спокойно каза Тарджено. — Какво искаш?
— В лечебницата на метоха „Бедната Клариса“ има една монахиня.
Имала е видение и искам да бъде под наблюдение. Да бъде разпитана.
Внимателно, разбира се. Нека да мисли, че си лекар. Мога и сам да говоря с нея, но ти ще се справиш по-добре.
— Монахиня ли? — усмихна се подигравателно Тарджено. — И затова ти трябва човек като мен? Отче…
— Да! Точно ти ми трябваш! Не мога да ти обясня всичко, но твоите методи може да се окажат полезни.
— В опасност ли е монахинята?
— Съвсем не.
Франческо се зачуди колко да каже на този иначе заслужаващ доверие човек.