Разбира се, спомена за промените на приятеля си Дан Елингтън, йезуит, който преподаваше английски език и сравнителна литература във Фордам.
Вечерта застана пред насъбралото се множество, прочете откъс от Евангелието на Лука и се приготви да говори за приятелството. Макар че, преди да смени дрехите си, се беше изкъпал, вече се потеше под дебелите ленени и вълнени одежди. Навън въздухът трептеше от излъчва щата се от бетона и камъка топлина. През лятото Бруклин беше като тропи ческа гора. Потискащата жега и влажност създаваха задушаваща атмосфера.
Като капак на всичко, отец Собески бе съобщил на закуска, че клима тичната инсталация в църквата се е повредила. Въпреки че техниците щяха да направят всичко възможно, вероятно щяха да я поправят чак в понеделник.
Каренца никога не подготвяше проповедите си предварително, както правеха колегите му от „Свети Себастиан“. Дори отец Собески, проповедник от четирийсет години, още сядаше в края на седмицата и набелязваше изразите, които щеше да произнесе от амвона. Питър обаче имаше чувството, че говоренето по записки е фалшификация. Предпочиташе непосредствения подход и правеше проповедите си по-спонтанни, като случайно започнат разговор. Още в семинарията бе открил, че има дарбата да изнася импровизирани речи. Това му харесваше и явно допадаше на публиката.
Понякога, когато говореше от амвона, Питър имаше чувството, че е комедиант, който забавлява публиката, като представя живота си.
Преживяването беше главозамайващо и опияняващо — все едно вървеше по опънато въже. Мислите му хрумваха непринудено, на момента. През повечето време нямаше представа какво ще каже в следващия миг, но думите винаги идваха.
И тази вечер беше същото. Той се обърна към морето от лица и започна да говори за добродетелите на приятелството и любовта в най-чистия смисъл. Обедини мита за Дамон и Питий, епичните приключения на Роланд и Оливър и легендарната връзка между Артур и Ланселот, така че проповедта му да не прозвучи като назидателна лекция, а като чуден разказ. Преплитането на различни митични и литературни елементи в посланието му създаде прекрасен пищен гоблен — изпълнена със състрадание, любов и човешко разбирателство история. Когато завърши с Божиите слова, че няма по-голяма любов от тази на човек, готов да даде живота си за ближния, Питър долови вълнението на тълпата и едва овладяваното им желание да станат и да започнат да ръкопляскат.
Бе ги трогнал с думите и звучния си плътен глас. Беше ги хипнотизирал благодарение на особената си дарба. Докато стоеше пред тях и се радваше на този краткотраен миг, в който действително чувс тваше властта си над хората, той съзнаваше, че това му доставя удовол ствие. Не можеше да го превъзмогне, дори да беше гордост или грях. По късно щеше да поиска прошка от Бога. Завърши литургията и застана до вратата, за да спази старата традиция да изпрати енориашите си. Мнозина чакаха своя ред, за да разменят една-две думи с него, вместо да се забързат за вкъщи. Това беше още едно дребно, но очевидно доказателство за популярността му в „Свети Себастиан“. Една привлекателна жена изчака последна, хвана ръката му и каза:
— Извинявай отец Каренца, може ли да поговорим?
Маргарет Мърфи. Той я познаваше от родителските срещи в началното училище. Изглеждаше обезсърчена, дори уплашена, като птиче, паднало от гнездото.
— Сега ли?
— Не искам да ти се натрапвам, отче, но ако имаш няколко минути…
През седмицата нямах време, а е много важно…
Питър долови болката в гласа й. Въпреки че му се искаше да се прибере, да изпие една студена бира и да се поразсее час-два с някой филм по телевизията, знаеше, че първото му задължение е към тази жена, която се нуждаеше от помощ.
— Разбира се, госпожо Мърфи. Само минутка да се преоблека.
Когато се прибра, отвори хладилника, но там имаше само няколко кутии диетична пепси-кола. Поклати глава и се усмихна. Винаги ставаше така.
Обаче наистина му се пиеше една студена тъмна бира. Все още имаше достатъчно време да изтича до кварталния магазин на 90-а улица, преди да започне филмът по телевизията. Бързо нахлузи спортните шорти и високите до глезените маратонки и се втурна по стълбите. Вече притъмняваше. От отворените прозорци долиташе рок-музика, плачеха бебета, боботеха телевизори. Приятен шум, звуци на квартал, изпълнен с живот. Внезапно зад гърба му се чу глас: — Стой, копеле… — Някаква ръка се впи в рамото му и го завъртя. — — Давай парите!