Тя се усмихна, когато се замисли за съпруга си. Той се бе сближил много с отец Питър след смъртта на отец Даниел и Лорийн се гордееше с него. Естествено не се радваше, че отец Даниел е мъртъв, но й беше приятно да вижда как Били се издига, облича се в хубави костюми и се превръща в истински джентълмен.
Едва не се изкикоти на глас. Толкова много неща им се бяха случили през последната година и нещо — при това все хубави — и то благодарение на отец Питър. Необикновен човек. Лорийн и Били седяха до късно и разговаряха дали отец Питър наистина е Спасителя. И това беше смешно, защото преди да се запознаят с него и двамата не даваха пет пари за религията. Но сега се занимаваха с Божиите дела и с отец Питър.
Стана и тръгна към банята. Усети леко изпукване и по краката й започна да се стича вода. Лорийн започна да се кикоти, като разбра какво става. Най-после моментът дойде! Не знаеше кое да направи по-напред — да си приготви нещата за болницата, да се преоблече, да извика лекар или да се обади на Били…
Двайсет часа.
Така й каза една от акушерките. Двайсет часа, откакто бе получила пълно разкритие. Контракциите бяха на всеки десет секунди.
— Били, умирам! — изпищя тя.
— Още малко, миличка — каза той и стисна ръката й.
Явно беше притеснен, но се опитваше да се усмихви насърчително.
— Обади ли се… на… отец Питър? — изпъшка тя.
— Отдавна. Тръгнал е.
— Добре.
Лорийн беше решила, че отец Питър трябва да присъства на раждането, но когато каза на Били, той се опита да я разубеди. Ала тя продължи да настоява и Били се съгласи. Нали вече беше дясната му ръка. Ако бебето беше момче, щяха да го кръстят на младия свещеник.
Проряза я остра болка. Имаше чувството, че ще се пръсне. Изведнъж леглото й тръгна нанякъде и над главата й започнаха да проблясват лампи. Бутаха количката и по някакъв дълъг коридор. Влязоха в ярко осветена зала, облицована с плочки и пълна с хора със зелени престилки. Били вървеше до нея и стискаше ръката й.
— Хайде, миличка, всичко ще мине чудесно. Скоро ще си имаме бебе.
Количката спря. Лорийн погледна нагоре и видя един лекар с очила. Няколко ръце я вдигнаха и внимателно я преместиха на друго легло.
— И така, Лорийн — каза през маската лекарят, — хайде да родим това бебе, а?
— Опитвам се — изпищя тя и тялото й отново се разтърси от контракциите. — О, Боже, не ме интересува какво ще правите, само го измъкнете от мен, по дяволите!
— Трябва да ни помогнеш, мила — каза една от акушерките. — Напъвай се.
— Не забравяй да дишаш, скъпа — чу се гласът на Били, но сякаш от много далеч.
— Колко боли! Не мога да се напъвам повече! Ще умра!
— Можеш — каза лекарят. — Знам, че е трудно, но бебето вече се показва и трябват само още малко усилия.
— Къде е отец Питър?
— Ето ме, Лорийн — каза познатият плътен глас. Тя мигновено почувства, че из тялото й се разлива топлина. Той беше тук.
— О, отче! Моля те! Помогни ми! Премахни болката!
От утробата й излизаше нещо огромно, което я дълбаеше като длето и сякаш я разкъсваше на парчета.
— Ще се опитам — рече отец Питър.
Сложи ръце на корема й и тя почувства топлина. Докосването му започна да изсмуква болката.
— Още един напън, Лорийн — каза лекарят. Господи, невероятно!
Колкото и бързо отец Питър да попиваше болката й, на нейното място идваше ново мъчение.
— Това не е ли главата? — попита една от акушерките.
— Да — отговори лекарят. — Хайде, Лорийн, напъни се пак.
Нещо разкъсваше утробата й. Все едно я изкормиха. Повече нямаше до допуска мъж близо до себе си! Господи, не!
— Ето, излиза… — спокойно отбеляза лекарят. — Още малко и…
Чу се женски писък. Лорийн се зачуди как може да пищи, когато не може да диша… Но после осъзна, че това не са нейните викове… Зрението й се замъгли. Виждаше само неясни очертания. Лекарят се олюля и сложи ръка на устата си. Всички акушерки пищяха.
Нещо експлодира между краката й и пльосна долу на плочките. Лорийн усети прилив на топлина и отслабване на напрежението, но болката не изчезна.
Светлините над главата й се завъртяха и всичко посивя. Хората се движеха бързо около нея и говореха приглушено като обезумели. Една от акушерките хленчеше и се давеше. Ала бебешки плач не се чуваше…
— Били! Какво стана? Къде е бебето?.
— Почакай, миличка, ще се оправиш.
Гласът му беше немощен, напрегнат и разстроен.
— Отче Питър, къде е бебето ми? Искам си бебето!