— Е, защо ме повика, Бевинс?
Бевинс въздъхна тежко и каза:
— Шефът вероятно има доста силни врагове, Били. Съзнаваш ли това?
— Предполагах, че може да стане така. Напоследък е много… откровен.
— Да — усмихна се Бевинс.
Барманът донесе напитките, после дискретно изчезна.
— И така, за какво намекваш, Бевинс? Охраната е главната ми задача.
Бевинс изпи уискито на един дъх и бавно отвори плика, откъдето измъкна малко квадратно парче пластмаса.
— Вземи… — рече той и го подаде на Били.
Младият мъж видя, че това е значка за самоличност — със снимката на Питър.
— За какво ми е?
— Това е пропуск за Спортния комплекс. Охраната на стадиона ги раздава на всички, които ще бъдат горе на сцената, както и на онези, близо до тях — журналисти, технически лица и други.
— Добре, но какво общо има това с мен?
Бевинс го погледна заговорнически.
— Искам да накараш отец Питър да си я сложи. И то точно тази.
— Какво толкова й е специалното? — попита Били и го изгледа изпитателно.
— Вътре има захранван със слънчева светлина микрочип и предавател.
— За какво са?
Били преглътна с усилие. Нямаше представа какъв ще бъде отговорът, но предчувстваше, че ще е странен.
— Това ще ни позволи да разберем дали някой използва ултразвукови или лазерни прицели.
— Имаш предвид снайпер?
— Точно така. И по-сложни устройства.
Бевинс прокара пръсти през пригладената си коса.
— Ако този предавател засече нещо, веднага ще сигна лизира на нас, охраната.
Били отпи от бирата.
— Звучи добре.
— Така е. Но трябва да си сигурен, че Каренца ще носи значката през цялото време.
— Защо не му я дадеш ти?
Бевинс отново се усмихна.
— Защото и той е като другите, които съм охранявал. Мисли, че всички го обичат и че е недосегаем.
— Защо смяташ, че ще послуша мен?
— Виж какво, не му обяснявай подробности за охраната. Не споменавай нищо, освен ако не махне значката.
— Аха, ясно. Били пак отпи от бирата.
— Добре. Само направи така, че да я носи през цялото време.
— Да, мисля, че ще се справя.
Бевинс сложи значката в плика и го подаде на Били.
— Благодаря… Много улесняваш задачата ми.
— Няма проблем.
Бевинс бутна стола настрана и потупа Били по рамото.
— Е, трябва да отивам на работа. Имам да свърша още много неща преди да е започнало шоуто.
— Добре, Фреди. Не се притеснявай за значката. Аз ще имам грижата за нея.
— Знам, че ще го направиш — усмихна се Бевинс.
Рим, Италия — сестра Етиен. 25 декември 1999
Макар да лежеше в леглото си в бялата стая, усещането, че се носи на малък сал, беше непреодолимо. Сякаш леки вълни я тласкаха към Арктика, където бялото небе се сливаше с леда. Там, където нямаше нищо друго освен снежнобяла чистота. Какво ли означаваше белотата?
Състоянието на душата й? Непорочността — дори в помислите й? Или самия свят — пречистен, обновен, непокварен и целомъдрен?
Не. Светът, който познаваше, не беше такъв. Особено в момента.
Тя бавно отвори очи и зрението й се проясни. Белотата се разпръсна и се появи прозаичната обстановка на болничната стая. Някаква сивкава форма придоби очертания на човешка фигура, облечена в тъмносиньо.
— Добро утро, сестро — каза един глас.
Етиен примигна. Някакво име изплува в съзнанието й.
— Майко… — промълви тя.
— Точно така — рече игуменката. — Лекарят каза, че днес си много по-добре. Пак ти стана лошо. Спомняш ли си как се прибра тук? Искала си да говориш с мен.
— Да. Видях… света. Сега разбирам нещата по-добре.
— Какво искаш да кажеш?
— Трябва да говоря с Негово Светейшество за това. Викториана се усмихна.
— Да, вече го каза. Но той е много зает, Напоследък изобщо не се задържа във Ватикана.
— Да, знам. Скоро ще отпътува. Трябва да го видя преди да замине. Викториана се наведе над леглото. Лицето й беше съвсем наблизо, а дъхът — приятен и свеж.
— Етиен, първо трябва да кажеш на мен. Ти беше много болна. Уплашихме се, че си загубила разсъдъка си.
— Вероятно. Лудостта може да е по-приятна от виденията.
— Какви видения?
Монахинята се обърна на другата страна.
— Кажи ми, Етиен!
Монахинята се вторачи в белия таван. Той й оказваше странно, но успокояващо въздействие.
— Съжалявам — чу се да казва Етиен, ала сякаш говореше не тя, а някой друг, — но не мога да кажа на никого освен на Светия отец.
— За детето е, нали?
Белотата се сгъсти и я смрази. Откъде знаеше Викториана?
— Да — продължи игуменката. — Очите те издават. Мислиш, че не се досещам. Всички знаем, така че можеш да говориш.