Станах от пода и вдигнах ръцете си. Подхванах горния край, като започнах от ъглите и продължих към центъра. Сега вече беше по-лесно. Силите, които прииждаха от отворените полоси, просто избутваха ръцете ми и аз само ги насочвах в нужната посока. В мига, в който успях да срещна нишките, се чу леко съскане. Спрях за да видя какво се е получило. Цялата врата бе заприличала на развълнувано огнено море.
Поседях няколко минути, за да си почина и да премисля отново ситуацията. Всичко, което знаех за вратата, беще, че тя води към друга сянка. Това можеше да означава адски много неща. Може би от другата страна ме чакаше нещо, което щеше да се нахвърли върху мен. Не, вратата беше запечатана от доста време, което значеше, че ако там има някакъв капан, то той най-вероятно ще е от друго естество. По-скоро нямаше да ми се случи нищо веднага след като преминех. Така поне щях да имам възможността да огледам първо мястото, където съм попаднал, макар че едва ли щеше да има кой знае какво за гледане…
Протегнах отново линиите на Логрус към вратата, опрях ги в двата й края и я бутнах. Дясната страна поддаде и затова преместих и другата си ръка там. Продължих да бутам, докато накрая вратата се плъзна напред и изчезна…
Пред мен се появи тунел с перлени стени, който очевидно се разширяваше след няколко крачки. Въздухът в неговия край вибрираше, подобно на ефекта, който се наблюдава над платното на пътя през горещите летни дни. Из него плуваха червеникави петна и неясни тъмни очертания. Изчаках около половин минута, но нищо не се приближи към мен.
Приведох Фракир в бойна готовност. Запазих връзката си с Логрус. Тръгнах напред, протегнал силовите линии пред себе си. Преминах отвъд.
Една рязка промяна в нивото на налягането зад гърба ми ме накара да хвърля един бърз поглед в тази посока. Вратата се бе затворила и смалила. Сега ми приличаше на малък червен куб в далечината. Разбира се, не беше изключено това пространство да е устроено така, че с няколко крачки да се изминава огромно разстояние.
Продължих напред. Появи се топъл вятър, който ме обгърна и се лепна за мен. Вратата вече бе успяла да изчезне, а перспективата продължаваше все така да танцува и да се гърчи. Всяка следваща крачка беше по-трудна от предишната, сякаш изведнъж бях започнал се изкачвам по стръмен склон. Чух как някъде напред, отвъд разкривеното видение, нещо изсумтя. Лявата силова линия също срещна по пътя си нещо, което леко се раздруса при допира си с вея. Фракир запулсира китката ми в мига, в който Логрус-сондата ми съобщи за нечие враждебно излъчване. Въздъхнах. Не бях си и помислял, че ще е лесно. Аз също не бих се зядоволил само със запечатването на вратата.
— Добре, задник такъв! Ни крачка по-вече! — избоботи някакъв глас пред мен.
Продължих да вървя с мъка напред.
— Казах ти да спреш!
След още няколко крачки хаотичните петна пред мен започнаха да се стесняват и да се сливат, декато накрая пред мен вдясно изплува отчетлив образ — груби стени с покрив над тях…
Едно топчесто същество, напомнящо виолетов Буда с уши на прилеп, бе препречило пътя ми. Докато се приближавах към него, успях да забележа още няколко детайла — изпъкнали зъби, жълти очи, в които май не се забелязваха зеници, и дълги червени нокти, увенчали пръстите на големите му крака и ръце. Съществото беше седнало по средата на тунела и явно нямаше никакво намерение да се помръдва от мястото си. То не носеше никакви дрехи, но огромният, издут търбух, положен върху коленете, прикриваше половата му принадлежност. Все пак гласът му можеше да се определи като прегракнал мъжки. За едно поне нямаше спор — миризмата, която излъчваше беше направо гнусна.
— Здрасти — казах аз. — Хубав ден, а?
Съществото изсумтя и температурата наоколо сякаш леко се повиши. Фракир направо пощуря, затова ми се наложи да я успокоя мислено.
Странното създание се наведе напред и начерта с един от ярките си нокти димяща линия върху каменния под. Аз спрях пред нея.
— Само пресечи тази линия, магьоснико, и ще си го отнесеш — каза то.
— Защо? — попитах аз.
— Защото аз казвам така.
— Ако си тук, за да събираш някаква такса — продължих аз, — просто кажи колко трябва да ти дам.
Нещото поклати глава.
— Не можеш да ме купиш.
— А-а… какво те кара да си мислиш, че съм магьосник?
Върху лицето на съществото зейна зловонна паст, която предостави на вниманието ми зъби, надхвърлящи всички очаквания. Последва звук, подобен на този от изтървана по каменно стълбище празна консервена кутия
— Усетих го аз, тъничкото ти пипалце — каза виолетовият пазач. — Познат магьоснически номер. Освен това само магьосник би могъл да стигне до мястото, на което си стъпил в момента.