Далеч вляво, доста под нивото, на което бях застанал, се виждаше синьо, неспокойно море. Увенчани с бяла пяна вълни, се разбиваха с устрема на камикадзе в сивите скали на брега. Силен вятър раздухваше техните пръски и светлината се пречупваше през фината мъгла във всички цветове на спектъра.
Под и пред мен се разстилаше нашарено с петна, напукано и димящо поле, което потръпваше периодично, сякаш невидима сила го тласкаше към отдалечения на около миля от него огромен комплекс от сгради, който аз тутакси кръстих Горменгаст. Представляваше невероятна смесица от архитектурни стилове, в сравнение с която дори дворецът в Амбър би изглеждал ужасно еднообразен. Забелязах също, че някой се опитва да превземе тази странна крепост.
Под стените й се бе струпала многочислена армия. Теренът и растителността там изглеждаха далеч по-нормално, макар голяма част от тревата да бе утъпкана, а някои от дърветата съборени. Таранът на нападателите лежеше бездеен на земята, бойните стълби също. Цяла група от постройки, на не повече от петдесетина метра от крепостта — вероятно малко селище — бе срината до основи и опожарена. Улиците й бяха изпълнени с проснати тела.
Когато обърнах глава надясно, погледът ми се спря на област, покрита с бляскава белота. Това, изглежда беше издаденият край на масивен ледник, над който се носеха снежни вихрушки, подобни на мъглата над морето, останало далеч вляво.
Явно вятърът беше неизменна част от времето по тези земи. Високо над мен се разнесе стенание. Измъкнах се от пещерата, погледнах нагоре и открих, че се намирам едва в средата на масивен каменист хълм, или пък нисък планински склон — в зависимост от гледната точка. Явно вятърът издаваше плачливия стон при срещата си с назъбения хребет на възвишението. Когато отново се обърнах, входът на пещерата беше изчезнал. Моето пътешествие от огнената врата дотук бе приключило в мига, в който бях излязъл от пещерата. Заклинанието бе затворило мигновено прохода зад мен. Сигурно щях да успея да открия неговите очертания в скалната стена, но за момента нямах намерение да го правя. Струпах малка купчина от камъни пред запечатания вход и се огледах отново за допълнителни детайли от пейзажа.
Между група от побити камъни вдясно от мен криволичеше тясна пътечка. Запътих се в тази посока. Подуших пушек. Не можех да определя дали идва от бойното поле, или от вулканичната област пред мен. След малко спрях между два от камъните и тогава забелязах, че нападателите са оформили силите си по нов начин, а бойните стълби вече са опрени върху стените на крепостта. Забелязах също как нещо, подобно на торнадо, се завихри в далечния край на цитаделата и започна бавно да обхожда стените й в посока, обратна на часовниковата стрелка. Ако ураганът продължеше разходката си в същия дух, рано или късно щеше да се добере до нападателите. Чаровен номер. За мой късмет проблемът си беше изцяло техен.
Върнах се обратно при каменистия склон и спрях при скалната площадка. Там се заех с неприятната процедура по преобразяването си, което по груби сметки трябваше да ми отнеме около час и половина. Преминаването от човешки облик към друг, по-странен и може би чудовищен, последвано от възвръщането на първоначалния вид, е действие, което някои биха определили като противно. А не би трябвало. Нима всеки от нас не го прави всеки ден по един или друг начин?
След като приключих с трансформацията, се проснах задъхан на земята и се заслушах във вятъра. Скалите наоколо ме прикриваха от неговия устрем и до мен долиташе само песента му. Усещах вибрациите, предизвикани от далечните трусове, и реших да ги възприема като нежно и успокояващо послание… Дрехите ми се бяха превърнали в дрипи, но бях твърде уморен, за да си потърся нови из Сенките. Болката в рамото се бе уталожила, кракът ми все още пулсираше, но все по-слабо и по-слабо… Затворих очи за няколко мига.
Добре, все пак бях успял да премина и освен това имах силното чувство, че в онази цитадела ще успея най-после да открия кой е убиецът на Джулия. Проблемът беше, че засега не виждах лесен начин, по който да проникна в крепостта. Но това далеч не беше единственият ход, който можех да предприема. Реших засега да не мърдам никъде и да си почина, докато се смрачи, стига на това място да има нещо като залез. След това щях да се спусна в полето и щях да отвлека някой от нападателите, за да го разпитам. Да-а. Ами ако тук нямаше нощ? Тогава щях да измисля нещо друго. Да си лежа така безгрижно ми изглеждаше най-доброто решение за момента…