— Беше зелено-черно с някакви животни по него.
Дейв подсвирна.
— Лъв, разкъсващ, Еднорог. Прилича ми на флага на Далт.
— Каква е идеята на герба му?
— Далт мрази ония… Амбъритите, ей такава му е идеята. Веднъж дори беше тръгнал срещу тях.
Опитах виното. Не беше лошо.
Значи ставаше въпрос за един и същи човек…
— А знаеш ли защо ги мрази? — попитах аз.
— Чух, че убили майка му — каза Дейв. — По времето на някаква погранична война. Тия войни са голяма сложнотия. С подробностите не съм наясно.
Отворих една от месните консерви, отчупих от хляба и си направих сандвич.
— Разкажи ми историята си докрая — казах после.
— Докъде бях стигнал?
— Принцът се свързал с Далт, защото се нуждаел спешно от подкрепления, тъй като бил загрижен за майка си.
— И така. Точно тогава ме мобилизираха и мен, в пехотата. Принцът и Далт ни поведоха по някакви мрачни пътища и накрая се озовахме тук. После се опитахме да направим точно това, дето се напъват да го направят сега ония момчета долу.
— И какво стана по-нататък?
Дейв се изсмя.
— Отначало нещата тръгнаха зле за нас — каза той. — Мисля, че който и да управлява сега крепостта, има власт над природните стихии. Сам видя онова вретено преди малко. Ние пък се сблъскахме първо със земетресение, после с бури и мълнии. Но въпреки това продължихме да атакуваме стените. Видях със собствените си очи как заляха брат ми с вряла мазнина. Точно тогава реших, че ми стига толкова. Хукнах презглава и се качих чак дотук. Никой не ме подгони, затова останах на това място и проследих битката. Може би не трябваше да го правя, но никак не бях сигурен как ще се развият събитията. Мислех си, че ще е все така до самия край. Оказа се обаче, че не съм бил прав. Сигурно здраво са ми били размътили главата или поне някои важни части от нея.
— Какво стана после?
— Вероятно атаката е принудила Джасра да действа. Тя очевидно е крояла през цялото време нещо срещу Шару Гарул. Мисля, че вече дори е била успяла до голяма степен да спечели доверието му. Но освен това се е бояла малко от стареца. И когато армията нападнала, на нея й се е наложило да действа, въпреки че не била съвсем готова. Докато хората от нейната охрана отвличали вниманието на стражата, Джасра предизвикала Шару Гарул на магьоснически дуел и го победила, но не успяла да се измъкне невредима. Освен това била бясна на сина си, задето нападнал без нейното съгласие. Както и да е, хората от кралската гвардия отворили портите и нашите войници влезли в крепостта. Затова и ти казах, че никоя армия не е успявала да превземе Владението. И ония нямаше да успеят, ако не им бяха отворили.
— Как успя да научиш всичко това?
— Нали ти казах вече — дезертьорите идват насам, аз ги храня, а те ми разказват какво става долу.
— От думите ти останах с впечатлението, че е имало и други опити да бъде превзето Владението. Но те явно са били след като Джасра е успяла да го завладее.
Дейв кимна и отпи за пореден път от виното.
— Ъ-хъ. Докато Джасра и синът й отсъствали от Кашфа, там се намерил един благородник — Кашман, които се възползвал от ситуацията и организирал преврат. Този Кашман има брат на име Джазрик. Та Кашман се настанил на престола и пожелал да отстрани кралицата и принца от пътя си. Сигурно досега е атакувал това място поне десетина пъти. Но така и не успя да влезе вътре. Накрая явно реши, че това е невъзможно и се примири. Малко след това Джасра изпрати сина си нанякъде, сигурно да събере армия, с която тя да си върне престола. Не знам. Това беше преди доста време.
— А какво стана с Далт?
— Отрупаха го с богатства, дето май хич не липсват във Владението, и той се оттегли с войските си. Вероятно там, където обикновено се мотае.
Пийнах от виното и си отрязах парче кашкавал.
— Как така остана толкова време из тия чукари? Май животът ти тук не е много лек?
Дейв кимна.
— Истината е, че не знам как да се прибера у дома. По много странни пътища ни преведоха дотук. Мислех си, че и сам ще ги намеря, но когато ги потърсих, от тях нямаше и следа. Сигурно можех просто да тръгна нанякъде, но тогава сигурно щях да се замотая още повече. Освен това смятам да се махна от хълма. След няколко седмици селяните ще се върнат и ще възстановят ония къщи край крепостта, без да им пука кой е победил. Тия селяни ме мислят за светец, който се е оттеглил тук, за да се моли и да медитира. Всеки път, когато сляза в долината, те ми дават толкова храна и пиене, че с тях мога да изкарам дълго време.
— А ти светец ли си? — попитах аз.
— Само ги разигравам — отговори ми Дейв. — Те са щастливи, а аз сит. Да не вземеш да им кажеш как стоят нещата…