Образът на Рандъм се проясни. Той беше застанал зад комплект барабани и щом ме видя, остави палките встрани и се изправи.
— Крайно време беше — каза той и ми протегна ръката си.
Дори в мига, в който я поех, аз продължавах да усещам как нещо се приближава светкавично. Пристъпих напред и те ме обгърнаха като гигантска вълна.
Озовах се в музикалната стая на двореца в Амбър. Рандъм понечи да каже нещо, но тогава ни връхлетя цветният фойерверк.
Рандъм отърси виолетките от гърдите си и каза:
— Какво ще кажеш за нещо по-семпло? Като думи, например.
ГЛАВА 4
Той и тя, един до друг, сблъсък на интересите, чувствата изстиват…
Слънчев следобед е. Двамата вървим през малък парк. Преди няколко минути сме привършили лекия си обяд. Дълги мълчаливи паузи и едносрични отговори се редуват с кратки словесни изблици. Връзката ни е обтегната до скъсване. Сядаме на пейка, която гледа към цветните лехи. Душите се опитват да догонят порива на телата, думите не смогват да предадат мислите…
— Е, Мърл, какъв е резултатът? — ме пита тя.
— Не знам за каква игра говориш, Джулия.
— Не се прави на света вода. Искам просто един прям отговор.
— А кой е въпросът?
— Мястото, на което ме заведе онази вечер, след плажа… Къде се намира то?
— Това беше… нещо като мечта.
— Глупости! — Тя се обръща настрани, за да може да ме вижда по-добре. Налага се да срещна изпепеляващия й поглед, без лицето ми да издаде нищо. — Ходих няколко пъти дотам и търсих пътя, по който ме преведе. Там няма пещера. Нищо няма! Какво е станало с пещерата? Какво става въобще?
— Може би е нещо свързано с прилива…
— Мърл! Наистина ли ме мислиш за чак такава глупачка? Маршрутът, по който минахме, го няма на нито една карта. Никой наоколо дори не е чувал за подобни места. Те са географски невъзможни. Ами годишните времена и часовете на денонощието, които непрекъснато се прескачаха? Единственото подходящо определение за нещо подобно е „свръхестествено“ или „паранормално“. Какво се случи тогава? Знаеш, че ми дължиш този отговор. Какво се случи? Къде бяхме?
Отмествам погледа си. Втренчвам се първо в краката си, после в цветята.
— Не… не мога да ти кажа.
— Защо да не можеш?
— Аз…
Какво можех да й отговоря? Проблемът не беше просто в това, че ако й кажех за Сенките, нейната представа за реалността щеше да бъде разклатена, а може би дори разрушена. Повече от всичко ме тревожеше мисълта, че ако го направех, после щеше да се наложи да й обясня откъде знам за тях. След това Джулия неминуемо щеше да ме попита кой съм аз в действителност, откъде идвам, какво съм, а тези въпроси изискваха отговори, които се страхувах да й дам. Казвах си, че ако споделя с нея всичко това, връзката ни неминуемо ще се разпадне. Ако пък не й кажех, резултатът пак щеше да е същият, затова предпочитах да си спестя обясненията. По-късно, доста по-късно, ми се наложи да призная пред себе си, че истинската причина за моя отказ е била малко по-различна. Просто тогава аз все още не бях готов да й се доверя. Нито на нея, нито на когото и да било. Може би след още една година щях да мога да й отговоря. Не знам. Никога не бяхме споменавали думата „любов“, макар да си мислех, че тя сигурно се е мяркала в съзнанието й но някои поводи, точно както се бе мяркала и в моето. А може би просто не я обичах достатъчно, за да й се доверя. След това вече беше късно. Затова фразата ми тогава завърши с едно „не мога да ти кажа“.
— Ти притежаваш сила, която не искаш да споделиш с мен.
— Наречи го така, щом искаш.
— Ще направя всичко, което поискаш от мен. Ще ти обещая всичко, което поискаш да ти обещая.
— Имам си причини за това, Джулия.
Тя се изправя и поставя ръце на кръста си.
— Значи дори тях не искаш да ми кажеш?
Поклащам глава.
— Сигурно светът, който обитаваш, е доста самотен, магьоснико, щом дори тези, които те обичат, нямат достъп до него.
В този момент ми се струва, че това е просто поредният й трик, с който иска да измъкне истината от мен. Това още повече заздравява решението ми.
— Не съм казвал нищо такова.
— Не е нужно да го казваш. Мълчанието ти ми казва достатъчно. Сигурно знаеш също къде живеят дяволите. Ако е така, защо не се запътиш натам? Сбогом!
— Джулия! Недей…
Тя предпочита да пропусне думите ми.
А цветята са все така наоколо…
Събуждане. Нощ. Есенен вятър под прозореца ми. Сънища. Кръвта на живота тече по вените на несъществуващо тяло…
Спуснах краката си от леглото и седнах. Разтърках очите и слепоочията си. Когато привърших разказа си, беше слънчев следобед и Рандъм ме прати да подремна. Времевите разлики между Сенките бяха успели да объркат окончателно денонощния ми ритъм. Точно това усетих и сега, макар да нямах никаква представа колко би могъл да е часът.