Вдясно от мен, подобно на локвичка разлято мляко, пулсираше ярко петно, чиято светлина бе изтъкала прокъсана паяжина от сенките на паветата. Нашареният на ивици стълб до него, можеше да послужи за реклама на някоя призрачна бръснарница. На върха му се мъдреше пропукан глобус с бледа светлина, който приличаше на череп. Спомних си за една игра, която играехме като деца в Царството на Хаоса. Няколко изрисувани върху тротоара, постепенно избледняващи стъпки се отдалечаваха от странното място. Подминах го и скоро дочух далечните крясъци да морските птици. Миризмите на морето заличиха уханията на есента. Светлото петно в небето над лявото ми рамо се беше издигнало още по-високо, за продължи напред по пътя си над набраздената водна повърхност. Скоро…
Продължих нататък и усетих как гладът ми се засилва. По другия тротоар забелязах човек, загърнат в тъмно наметало. По ботушите му играеха бледи отражения. Изравних се с него и го подминах, обладан от мисълта за апетитната риба, която ме очаква. Една котка, застанала пред близката врата, изостави за миг недооблизаната си задница, за да ме огледа, без да сваля вирнатия си във въздуха заден крак. Подмина ме още един конник, който се бе запътил нагоре по улицата. Няколко остри реплики, разменени между мъж и жена, долетяха от мрачната къща до мен. Още един завой и иззад покрива на една от сградите, като великолепен петнист звяр, се показа луната…
Десет минути по-късно вече бях достигнал околностите на пристанището. Тръгнах по „Пристанищна“, осветена единствено от пръснати тук-там фенери с изпотрошени стъкла, няколкото кофи с горящ катран и новоизгрялата луна. Тук миризмата на морска сол и изхвърлени на брега водорасли беше далеч по-силна; наоколо се търкаляха всевъзможни боклуци, а минувачите бяха доста по-колоритно облечени и по-шумни от тези по главната улица, без, разбира се, да броя Дропа. Скоро се озовах в дъното на залива, където шумовете, идващи от морето, надделяваха над всички останали. Вълните постепенно набираха сила, за да се разбият накрая в брега. После идваше ред на нежния шепот на отдръпващата се вода. Към това се прибавяше и проскърцването на корабите, подрънкването на веригите и от време на време лекото тупване на някой по-малък съд в стълбовете на пристана. Зачудих се къде ли е закотвена в този миг моята стара яхта „Звезден прах“.
Продължих по новата чупка на улицата, която водеше към западния край на пристанището. Пред мен притича черна котка, преследвана от два плъха. Колебах се известно време, докато преценя по коя от пресечките на „Пристанищна“ да тръгна. С познатите миризми се смеси и тази на сметище, а отнякъде съвсем наблизо се разнесоха викове, а после и шум от трошащи се столове и бутилки — сигурен признак, че съм на прав път. Отдалеч долетя звън на корабна камбана. Последваха няколко отегчени псувни и малко след това иззад близкия ъгъл се появиха двама моряци. Те минаха край мен ухилени до ушите, залитайки със сериозна амплитуда, и докато се отдалечаваха, подхванаха някаква песен. Отидох до ъгъла и погледнах табелката, окачена на стената на сградата. На нея бе изписано „Морски бриз“.
Точно тази уличка ми трябваше. Обикновено я наричаха „Алеята на мъртъвците“. Свих по нея. За следващите петдесет стъпки не забелязах никакви трупове, нито дори някой проснат върху паважа пияница, макар че един мъж ми предложи нож за продан, а някакъв мустакат местен екземпляр ми каза, че би могъл да ме уреди с „нещо младо и стегнато“. Разочаровах и двамата, но все пак успях да науча от втория, че „При Кървавия Бил“ е съвсем наблизо. Продължих нататък. Погледите, които хвърлях назад от време на време, ме убедиха, че трите, загърнати с наметала фигури, които бях забелязал още на „Пристанищна“, са все така зад мен. Не бе изключено да ме следят, но също толкова вероятно беше и да не е така. Не изпитвах някакви зловещи предчувствия, пък и можеше да са съвсем случайни хора, запътили се нанякъде, затова реших да забравя за тях. Не последва нищо особено. Фигурите продължиха да се движат зад мен и когато накрая открих „При Кървавия Бил“ и понечих да вляза, те ме подминаха, за да седнат в едно малко бистро малко по-надолу по улицата.
Влязох в кръчмата и огледах салона. Барът беше отдясно, а масите отляво. По пода забелязах няколко петна със съмнителен произход. Надпис на окачената на стената дъска ме предупреждаваше да дам поръчката си на бара, като кажа на коя маса смятам да седна. Под него с тебешир бе добавено менюто за деня.
Отидох до бара и зачаках там, оглеждан отвсякъде, докато накрая ме приближи едър мъж със сиви, невероятно гъсти вежди и ме попита какво ще желая. Поръчах си порция моруна и посочих към една маса в далечния край на салона. Мъжът кимна, избоботи поръчката ми през един отвор в стената зад себе си и после ме попита дали ще искам да пийна и бутилка от „Пикнята на Бейл“ заедно с вечерята. Поисках. Той взе някаква бутилка, отвория и ми я подаде заедно с една чаша. Платих и след това се отправих към масата, която бях избрал. Седнах с гръб към стената и зачаках.