Когато стигнахме края на „Пристанищна“, продължихме по бреговата линия. Попитах Винта какво е намислила.
— Не трябваше ли да свием по „Лозарска“? — добавих след това.
— Знаете, че ви грози опасност — заяви тя.
— Това е повече от очевидно.
— Бих могла да ви заведа в къщата на баща си, горе в града — каза Винта, — или пък да ви съпроводя заедно с прислужниците до двореца, но явно вашите врагове доста бързо се ориентират в обстановката.
— И това е вярно.
— Нашата яхта е закотвена до един пристан малко по-долу. С нея бихме могли да отплуваме от залива и да стигнем на сутринта в имението на баща ми. Така ще изчезнете за известно време, а вашите противници ще останат доста озадачени.
— Значи смятате, че дори в двореца няма да съм в безопасност?
— Не е изключено — каза Винта. — Във всеки случай всяка ваша стъпка вероятно ще бъде следена. Ако дойдете с мен ще им е трудно да го сторят.
— Съгласен съм, но след като не се върна в двореца и стражите съобщят на Рандъм, че съм тръгнал към „Алеята на Мъртъвците“, това ще предизвика сериозна суматоха сред роднините ми.
— Бихте могли да се свържете с него утре сутринта и да му обясните къде се намирате, стига Картите ви да са у вас.
— Да, бих могъл. Между другото, как успяхте да ме откриете? Само не ми казвайте, че е било чиста случайност.
— Проследихме ви. Бяхме седнали в заведението срещу кръчмата на Бил.
— Значи сте очаквали, че може да се случи нещо подобно?
— Виждах такава възможност. Ако разполагах с малко повече информация, сигурно щях да успея да се намеся по-рано.
— В такъв случай, какво всъщност става? Какво знаете и каква е вашата роля в цялата история?
Винта се засмя и аз осъзнах, че чувам смеха й за пръв път. За моя изненада той далеч не бе така хладен и подигравателен, както си го бях представял.
— Искам да отплувам преди нивото на прилива да започне да спада, а за да ви разкажа цялата история, ще ми е необходимо доста време. Ще ви се наложи да изберете между сигурността и задоволеното любопитство, Мерлин.
— И двете са ми еднакво нужни, затова предпочитам да ги получа последователно.
— Добре — каза Винта и се обърна към по-дребния от двамата слуги — този, когото бях ударил. — Джарл, върни се у дома. Утре сутринта кажи на баща ми, че съм решила да отида до Арбор. Кажи му още, че ми се е приискало да се поразходя с яхтата, тъй като нощта е била чудесна. Не му споменавай за Мерлин.
Мъжът докосна периферията на шапката си.
— Разбирам, господарке.
Той се обърна и тръгна обратно в посоката, от която бяхме дошли.
— Да вървим — каза Винта и двамата с едрия слуга, който се казваше Дрю, както разбрах по-късно, ме заведоха до един от пристаните, на който бе закотвена дълга и тясна яхта.
— Оправяте ли се с ветроходството? — попита тя.
— Имам известен опит — казах аз.
— И това е достатъчно. Ще трябва да ни помогнете.
И аз им помогнах. Докато излезем от залива, си разменихме само няколко кратки реплики. Дрю управляваше яхтата, а ние се заехме с разгъването на платната. Едва по-късно успяхме да подхванем нещо като разговор. Вятърът не ни създаваше проблеми, нещо повече — държеше се почти безупречно. Плъзнахме се напред, заобиколихме вълнолома и напуснахме залива без особени проблеми. И двамата с Винта бяхме съблекли наметалата си. Тя беше облечена с тъмни панталони и риза от плътна материя, сякаш бе очаквала събитията да се развият така. На колана, който свали от кръста си, висеше не някой украсен със скъпоценни камъни кинжал, а съвсем истински меч със стандартни размери. Докато наблюдавах движенията й, си помислих, че тя вероятно умее да го използва доста добре. Винта ми напомняше за някого — не толкова като външност, колкото като маниери и тембър на гласа. Не можех да се сетя за кого точно, но сега това не беше толкова важно. Първо трябваше да си припомня всичко, което вече знаех за нея и след като яхтата пое стабилно по курса си, аз се усамотих за няколко минути, загледан в мрачната водна повърхност.
Като начало имах най-обща представа за това как бе протекъл животът й дотук. Бяхме се срещали няколко пъти на светски приеми. Тя знаеше, че съм син на Коруин, че съм се родил и съм отраснал в Царството на Хаоса, и че във вените ми тече наполовина кръвта, от която бе произлязъл в незапомнени времена и родът на Амбър. От последния ни разговор бях разбрал, че е знаела, че съм прекарал дълго време на някаква Сянка, към която съм се привързал и където съм отишъл, за да се дообразовам. Очевидно моят чичо Кейн не бе пожелал да държи Винта в неведение относно семейните дела, което ме караше да се замисля за дълбочината на тяхната връзка. Бях чул, че са заедно от няколко години. Затова се чудех какво ли още знаеше тя за мен. С нея се чувствах в относителна безопасност, но все пак се налагаше да преценя какво точно да й кажа в замяна на информацията, с която очевидно разполагаше. Вярно, да се направи услуга на човек от кралското семейство никога не е излишно, но защо точно на мен? Единствената причина, за която се сещах в момента, бе евентуалното й желание да отмъсти за смъртта на Кейн. Ако наистина беше така, аз бях склонен да споделя с нея част от това, което знаех. Винаги е добре човек да разполага с още един съюзник. Трябваше само да реша каква част от общата картина да й представя. Определено не ми се искаше да я запозная изчерпателно с хода на събитията, но от друга страна не бях сигурен какво точно иска да узнае. Най-вероятно й се щеше собственоръчно да стисне убиеца за гушата, когато му дойдеше времето. Обърнах се към мястото, където бе застанала Винта и се загледах в осветените от лунната светлина остри черти на лицето й. В изражението й нямаше и следа от каквато и да било жажда за мъст.