Докато се отдалечавахме на изток от залива, понесени от благоволението на морския бриз, ние подминахме внушителната скалиста снага на Колвир, върху която подобно на инкрустирани диаманти проблясваха светлините на Амбър. Отново усетих как ме обзема познатото чувство на привързаност към това място. Макар да бях израснал, заобиколен от неизброими неевклидови парадокси, сред мрака и причудливите светлини на Хаоса, където представите за красота имат по-скоро сюрреалистични измерения, аз усещах как с всяко следващо посещение в Амбър връзката ми е него ставаше все по-здрава, докато накрая го приех за свой втори дом. Не исках Люк да насочва дулата на карабините си към него, нито главорезите на Далт да се разхождат по улиците му. Бях готов да се боря с тях на живот и смърт, за да им попреча да го сторят.
Стори ми се, че на брега, близо до мястото, където бе положено тялото на Кейн, се появи едно малко, ослепително бяло петънце, което отначало се движеше бавно, после по-бързо, за да се скрие накрая зад една от скалите на склона. Бях почти убеден, че това е Еднорога, но мракът и краткото време, за което бях мярнал светлинката, ме караха да се колебая.
Малко след това платната се изпънаха под напора на невероятно благоприятен за курса ни вятър и това ме изпълни е чувство на благодарност. Усещах се изморен, въпреки че бях проспал по-голямата част от деня. Бягството от кристалната пещера, схватката с Обитателя и надбягването с магическото торнадо и неговия маскиран господар се бяха слели в съзнанието ми в една почти непрекъсната последователност. Да не говорим за факта, че все още усещах възбудата от последното си премеждие. Засега не исках нищо друго, освен да слушам плясъка на вълните, загледан в начупената, мрачна брегова линия или пък в блещукащата морска повърхност откъм десния борд на яхтата. Не исках нито да мисля, нито дори мърдам…
Една бледа ръка докосна рамото ми.
— Уморен си — чух я да казва.
— Като че ли да — чух след това и собствения си глас.
— Ето, вземи плаща ми. Защо не се наметнеш с него и не поспиш малко. Яхтата държи стабилно курса. Ние двамата ще се справим лесно оттук нататък. Вече нямаме нужда от трети човек.
Кимнах и се загърнах с плаща.
— Надявам, че наистина е така. Благодаря ти.
— Да си гладен или жаден?
— Не, не съм. Хапнах солидно в кръчмата.
Ръката й беше все така на рамото ми. Погледнах я. Тя се усмихваше. За пръв път я виждах усмихната. Винта докосна с върховете на пръстите на другата си ръка кървавото петно върху гърдите ми.
— Не се безпокой. Аз ще се погрижа за теб — каза тя.
Усмихнах й се. Стори ми се, че тя също ме желае. Винта притисна леко рамото ми и след това се отдалечи. Проследих я с поглед и се замислих дали в представата, която си бях създал за нея от предишните ни срещи, не липсваше някоя значима брънка. Чувствах се обаче твърде уморен, за да натоваря съзнанието си с една нова загадка. Мислите се движеха все по-бавно и по-бавно…
Облегнат на планшира, полюшван леко от вълните, аз усетих как главата ми клюмва. Зърнах през полузатворените си очи тъмното петно върху бялата си риза, което Винта бе забелязала. Кръв. Да, кръв…
— Първа кръв! — извика Деспил. — Достатъчно! Удовлетворен ли си?
— Не! — извика Джърт. — Та аз едва го одрасках!
Той се завъртя на своя камък и размаха към мен шиповете на на тризъбеца си, готов отново да ме нападне.