— Джърт — казах аз, — ако някой от двама ни убие другия, после ще бъде наказан с прогонване. Да спрем дотук.
— Удоволствието си заслужава цената — каза Джърт. — Да не мислиш, че не съм се сетил сам за това?
И той отправи разсичащ удар към лицето ми. Вдигнах едновременно щита и тризъбеца си и още преди искрящият водопад на отразения удар да се е разсеял, го атакувах на свой ред. Джърт изкрещя.
Свалих щита до нивото на очите си и видях, че той се е сгърчил. Изпуснатият му тризъбец се отдалечаваше бавно, последван от лявото му ухо. Кървавата диря, която то оставяше, се разпадаше бързо на кървави мехурчета. Част от скалпа на Джърт се вееше свободно и той се опитваше да го притисне обратно към главата си. Мандор и Деспил вече се носеха бясно към нас.
— Обявявам дуела за приключен! — изкрещяха и двамата почти едновременно и аз включих предпазителя на тризъбеца си.
— Много ли е зле? — попита ме Деспил.
— Не знам.
Джърт му позволи да се приближи, за да огледа раната, и след малко Деспил каза:
— Нищо му няма. Само дето мама ще побеснее.
Кимнах и след това отбелязах:
— Идеята беше негова.
— Знам. Хайде да се махаме оттук.
Джърт не помръдваше. Бе отпуснал щита си като прекършено крило. Деспил го поведе към една от близките пътеки на Ръба. Тръгнах след тях. Моят заварен брат Мандор, син на Сауал, сложи ръка на рамото ми.
— Знам, че не си искал да го подредиш така — каза той.
Кимнах и захапах устната си. Деспил беше прав за майка ни — Лейди Дара. Тя предпочиташе Джърт пред мен и той сигурно щеше да успее да я убеди, че виновният съм аз. Понякога имах чувството, че майка ми обича повече от мен и двамата си сина от Сауал — стария Херцог на Покрайнините, за когото се бе омъжила, след като татко така и не поискал ръката й. Веднъж я чух да казва, че й напомням за баща си. Казвали са ми, че двамата с него си приличаме поразително. Замислих се отново за Амбър и за Сенките и усетих как ме прониза познатият страх, тъй като веднага си спомних за гърчещия се непрестанно Логрус — моят единствен ключ към външните светове. Знаех си, че най-вероятно ще опитам да премина през него по-скоро, отколкото бях възнамерявал отначало.
— Нека отидем при Сухай — казах на Мандор, докато се издигахме заедно над Бездната. — Има още много неща, за които бих искал да го попитам.
Когато след това постъпих в онзи колеж на сянката Земя, не си правех труда да се обаждам често вкъщи.
— …вкъщи — чух да казва Винта, — Почти стигнахме. Пийни малко вода. — И ми подаде една бутилка. Отпих няколко големи глътки.
— Благодаря ти.
Протегнах се, за да раздвижа изтръпналите си мускули и вдишах соления морски въздух. Огледах се за луната. Беше останала далеч зад рамото ми.
— Здравата се беше унесъл — каза Винта.
— А говорих ли, докато спях?
— Не.
— Слава богу.
— Нещо лошо ли сънува?
Повдигнах рамене.
— И по-лоши сънища съм имал.
— Всъщност вдигна малко шум точно преди да те събудя.
— Ох.
Далеч пред нас забелязах малка светлинка върху мрачния нос. Винта ми я посочи и каза:
— След като я подминем, ще видим и пристанището на Бейлпорт. Там ще закусим и ще намерим коне.
— А далеч ли е Арбор?
— На около миля от градчето — отвърна ми Винта.
— Освен това пътят дотам е лек.
Тя остана за известно време до мен, вперила поглед в морето и бреговата линия. За пръв път просто стояхме един до друг, без ръцете или умът ми да са заети с нещо друго. Тогава се обадиха сетивата ми на магьосник. Стори ми се, че долавям в близост до себе си някаква магическа сила. Не ставаше въпрос за някакво заклинание или за излъчването на някакъв магически предмет, който тя носеше у себе си, а по-скоро за нещо едва доловимо. Призовах магическото си зрение и го насочих към нея. Отначало не забелязах нищо, но любопитството ми ме насърчи да продължа. Призовах на помощ силите на Логрус…
— Моля те, не го прави — каза тя.
Това си беше жива издънка. Да се оглежда по този начин друг адепт се смята за доста нетактично.
— Съжалявам — казах аз. — Не знаех, че се посветена в Умението.
— Не съм — отвърна Винта, — но съм доста чувствителна към неговите прояви.