— Но нали кристалите вече са се настроили на моята честота и аз мога да бъда проследен дори без тяхната помощ?
— Не знам колко страни са замесени във всичко това — отговори ми тя. — Предлагам ти веднага да изпратим един слуга до пристанището, за да изхвърли кристалите в морето. Ако някой иска да ги търси там, негова си работа.
— Парченцата водят към пещерата, а пръстенът — към мъртвия убиец. Колкото до копчето, все още не искам да се разделя с него.
— Защо? Нали именно зад него стои най-голямата въпросителна?
— Точно затова. Ти спомена, че връзката на кристалите е двустранна. Това означава, че така бих могъл да открия майстора на цветните фойерверки.
— И да се изложиш на опасност.
— Ако не го направя, опасността може дори да нарасне с течение на времето. Не, смятам да задържа копчето.
— Добре. Можеш да ми го оставиш на съхранение.
— Благодаря ти. Джасра е майка на Люк.
— Шегуваш се!
— Не.
— Ето защо той не разчиташе пряко на нея при последните няколко покушения. Страхотно! Това ми отваря очите за цял куп нови предположения.
— Смяташ ли да ги споделиш с мен?
— По-късно, по-късно. Първо ще се погрижа за кристалите.
И Винта тутакси ги събра от масата. Стори ми се, че те продължиха да се поклащат и върху дланта й. Тя стана от стола си.
— Ъ-ъ… копчето — казах аз.
— Да.
Тя прибра копчето в един от джобовете си.
— Няма ли кристалът на копчето да се настрои към теб, ако го задържиш в себе си?
— Не, няма — каза Винта.
— Защо?
— Има си причина за това. Извини ме за малко, но трябва да намеря в какво да сложа кристалите, както и човек, когото да изпратя до пристанището.
— Кристалите няма ли да се настроят към него?
— За това е необходимо време.
— А-ха.
— Налей си още кафе, ако искаш.
Тя се обърна и се отдалечи. Изядох парче сирене. След това се опитах да преценя дали отговорите, които бях получил, са повече от новите въпроси, които ми се въртяха из главата. Опитах също да наместя някои от парченцата в стария пъзел.
— Татко?
Обърнах се, за да видя кой бе казал това. Наоколо не се виждаше никой.
— Тук долу.
Върху една от цветните лехи, покрита допреди малко със сухи клонки и листа, се бе появил блестящ диск с размерите на монета.
— Ти ли си, Чък? — попитах аз.
— Ъ-хъ — прозвуча сякаш изпод листата. — Исках да останем с теб насаме. Не знам дали трябва да се доверя на тази жена.
— Защо?
— Когато я сканирам, тя не изглежда като другите хора. Не мога да разбера какво точно представлява. Но не за това исках да поговоря с теб.
— За какво тогава?
— Ами… ти наистина ли не смяташе да ме изключиш?
— Господи! И това след всички жертви, които направих за теб! Само като си спомня как съм те мъкнал парче по парче на онова проклето място, за да бъдеш в пълна в безопасност. Как можеш въобще да ми задаваш подобен въпрос?
— Ами чух как Рандъм ти каза да го направиш и…
— Доколкото си спомням, ти също не вслушваш във всичко, което ти се каже. Исках само да проверя част от програмите, а ти реши, че трябва да ме нападнеш. Мисля, че заслужавам малко повече уважение!
— Ъ-ъ… да. Виж, съжалявам.
— Има за какво. Здравата я бях загазил заради теб.
— Търсих те дни наред, но не успях да те открия.
— Да си затворен в кристална пещера никак не е приятно.
— Не разполагам с много време… — Дискът трепна и започна да избледнява, но след това отново възстанови блясъка си. — Ще ми кажеш ли нещо съвсем набързо? Онзи мъж, с когото дойдохте тогава при мен… онзи едрият, с червената коса…
— Люк. Да?
— Трябва ли да му се доверя? — гласът на Чък прозвуча съвсем слабо.
— Не! — извиках аз. — Това би било ужасно глупаво!
Чък изчезна и аз не бях сигурен дали е успял да чуе отговора ми.
— Какво има? — чух над главата си гласа на Винта.
— Малък спор с един въображаем партньор — отвърнах й аз.
Въпреки разстоянието успях да забележа как лицето й придоби озадачено изражение. Тя се огледа бързо наоколо и след като изглежда се убеди, че съм сам, ми кимна.
— Идвам след малко — каза после.
— Няма защо да бързаш — отговорих й аз.
Къде ли е границата между разумното и глупостта, там, където всичко е до болка ясно и недвусмислено? Аз лично не бих помръднал от това място до края на живота си. Ужасно неприятно е да се усещаш захвърлен насред огромна карта, разделена на неясно очертани територии, чийто надписи загатват за цял куп гадни и непредвидими усложнения. Идеално място за пространни монолози, би казал някой.
Изпитах силното желание да посетя тоалетната. След всичкото това кафе…