ГЛАВА 6
А може би все пак Джулия…
Седях сам в стаята си и размишлявах на светлината на свещта.
Винта бе успяла да събуди няколко позабравени спомена от времето, когато вече не се виждахме особено често…
Запознах се Джулия на първия си курс по информатика. Отначало се виждахме рядко, обикновено за да изпием по чаша кафе след лекциите. После започнахме да срещаме все по-често и по-често и не след дълго връзката ни се задълбочи.
Сега всичко свършваше точно както бе започнало — неусетно…
Усетих ръката й на рамото си, докато излизах от супермаркета. Знаех, че е тя, но когато се обърнах, зад мен вече нямаше никой. Секунди по-късно я видях да ми маха от другия край на паркинга. Отидох при нея, казахме си по едно „здравей“ и аз я попитах дали все още работи в същата софтуерна фирма. Тя ми отговори, че вече не е там. Забелязах, че е окачила на врата си малка сребърна пентаграма. Далеч по-нормално би било украшението да е скрито под блузата й, но нали тогава нямаше да го видя. А гласът на тялото й ми нашепваше, че тя иска непременно да видя пентаграмата. Точно затова се престорих, че не съм я забелязал. Разменихме си по няколко стандартни фрази и Джулия отхвърли предложението ми да отидем на кино или да вечеряме заедно, макар че предложих да избере вечер, в която ще е свободна.
— С какво се занимаваш сега? — полюбопитствах аз.
— Уча доста.
— И какво точно?
— Ами… най-различни неща. Може и да успея да те изненадам съвсем скоро.
Аз отново не захапах. Междувременно към нас се бе приближил приятелски настроен ирландски сетер. Джулия го погали по главата и му каза „Седни.“ Кучето я послуша без никакво колебание. Нещо повече, то замръзна на мястото си като статуя и не помръдна дори след като си тръгнахме. Доколкото си спомням, след време забелязах на същото място — близо до входа на паркинга — скелет на куче. Все още си стоеше там като произведение на постмодернизма.
Тогава това не ми се стори толкова необичайно, но сега…
След прекъсването на сутрешния ни разговор, Винта явно си помисли, че съм изморен и се нуждая от почивка. Беше права. Малко след това обядвахме леко и тя ми предложи да пояздим заедно, а аз приех без колебание. Беше ми необходимо време, в което да мога да обмисля следващите си ходове в нашата малка игра на въпроси и отговори. Освен това времето беше чудесно, а околностите на имението привлекателни.
Тръгнахме по една криволичеща между дърветата пътека, която ни отведе при северните хълмове. Пред нас се разкри гледката на набразденото, каменисто поле, което продължаваше чак до окъпаното в слънчеви лъчи море. Над нас се разнасяха въздишките на провиращия се между облаците вятър и пърхането на прелитащите птици… Винта явно не беше намислила някакъв определен маршрут и това бе добре дошло за мен. Докато яздехме, си спомних, че навремето съм идвал във винарната на долината Напа и попитах:
— Тук в имението ли бутилирате виното или в градчето? А може би в Амбър?
— Не знам — каза Винта.
— Мислех си, че си израснала тук.
— Никога не съм се интересувала от подобни неща.
Едва се сдържах да не вметна някоя забележка за нравите на аристократите. Не можех да си представя как е могла да не забележи нещо подобно, стига, разбира се, да не се бе пошегувала с мен.
Тя забеляза изражението ми и тутакси добави:
— Преди сме го правили на най-различни места. Аз живея вече от няколко години в града, затова не съм съвсем сигурна къде са бутилирани последните реколти.
Хубаво измъкване — просто нямаше как да го оспоря. Не бях замислил въпроса си като капан, но като че ли несъзнателно се бях натъкнал на нещо, А и Винта потвърди съмненията ми, като продължи да ми обяснява, че нерядко транспортират виното в големи бурета и го продават така. От друга страна, имало и по-дребни купувачи, които предпочитащи да го купуват бутилирано… След известно време престанах да я слушам. Вярно, че успяваше да звучи като дъщерята на най-големия производител на вино в Амбър, но всичко, което казваше, можех да си го съчиня и аз, при това без да му мисля много-много. И все пак нямаше начин да проверя дали казаното е самата истина. Останах с впечатлението, че ме ментосва, за да прикрие нещо. Само дето не можех да се сетя какво точно.
— Благодаря ти — казах аз, докато Винта се опитваше да си поеме дъх в една от кратките паузи. Тя ме изгледа странно, но бързо се окопити и не продължи с обясненията си.
— Ти би трябвало да знаеш английски — казах аз на въпросния език, — стига това, което ми каза преди, да е истина.
— Всичко, което ти казах, е самата истина — отвърна ми Винта на безупречен английски.