— Къде си го учила?
— Където и ти — на сянката Земя.
— А би ли ми казала какво те отведе там?
— Бях натоварена със специална мисия.
— От кого? От баща си или от кряля?
— Бих предпочела да не ти отговоря, вместо да си послужа с лъжа.
— Оценявам искреността ти. Май ще трябва сам да се досетя?
Винта сви рамене.
— Значи си учила в „Бъркли“? — попитах аз.
Кратко колебание.
— Да.
— Не си спомням да съм те виждал в колежа.
Ново свиване на рамене. Дощя ми се да я сграбча и да я разтърся. Вместо това казах:
— Ти знаеше за Мег Девлин. Каза, че си била и в Ню Йорк…
— Смятам, че доста ме изпревари в задаването на въпроси.
— Не знаех, че пак сме подхванали нашата игра. Мислех си, че просто разговаряме.
— Добре тогава, отговорът ми е „да“.
— Кажи ми още нещо и може би ще успея да ти помогна.
Винта се усмихна.
— Не се нуждая от помощ. Ти си този, който го е закъсал.
— И все пак, може ли?
— Добре, питай. От всеки твой въпрос научавам по нещо, което ме интересува.
— Ти си знаела за наемниците на Люк. Ходи ли и до Ню Мексико?
— Да, бях там.
— Благодаря — казах аз.
— Това ли е всичко?
— Това е.
— Успя ли да стигнеш до някакъв извод?
— Може би.
— А ще го споделиш ли с мен?
Усмихнах се и поклатих глава.
Не казах нищо повече. След това й хвърлих няколко бързи погледа, колкото да се убедя, че тя продължава да се чуди за какво ли съм се сетил така ненадейно. Чудесно. Реших да оставя любопитството да тлее в нея. Имах нуждата от нещо подобно, за да неутрализирам нежеланието й да сподели с мен някои от най-интересните подробности. Между другото, в главата ми наистина се бе оформило едно ново, все още доста мъгляво предположение. Но ако се окажеше, че все пак съм на прав път, нямаше да се поколебая да поискам рано или късно отговорите, които ме интересуваха. Накратко, можеше да се каже, че не блъфирам сто процента.
Следобедът бе оцветен в златно, оранжево, жълто и червено. Свежият повей на лекия ветрец разнасяше влажните аромати на есента. Небето бе толкова синьо… точно като онзи толкова интересен кристал.
След десетина минути зададох на Винта един по-неутрален въпрос:
— Би ли могла да ми покажеш пътя към Амбър?
— Не го ли знаеш?
Поклатих глава.
— Никога преди не съм бил по тези места. Знам само, че би трябвало да има път по суша, който да води до Източната порта.
— Да — каза Винта. — Малко по на север, доколкото си спомням. Хайде да го намерим.
Тя се върна на пътя, по който бяхме яздили преди. Аз я последвах. След известно време поехме на изток, което ми се стори логично. Умишлено пропуснах да отбележа поредния й мъгляв отговор. Вече от доста време очаквах Винта да изрази гласно учудването си от факта, че нямам определен план за действие.
След около три четвърти миля стигнахме до кръстопът. Там бе побит нисък километричен камък, върху който беше изписано разстоянието до Амбър, обратно до Бейлпорт, до Бейлкрест и до някакво място, наречено Мърн.
— Какъв е този Мърн?
— Малко градче, известно с мандрите си.
Нямаше как да проверя и този отговор, без да измина още шест левги.
— С езда ли смяташ да стигнеш до Амбър? — попита Винта.
— Да.
— А защо не използваш Картите?
— Ще ми се да опозная по-добре околностите. Тук е моят дом. Харесвам тукашната природа.
— Но нали ти обясних за опасността? Кристалите са те белязали. Могат да те открият чрез тях.
— Което не означава, че ще им позволя да го направят. Освен това се съмнявам, че онзи, който е изпратил убийците, е предполагал, че ще успеят да се провалят толкова скоро. Ако не бях решил да вечерям извън двореца, сигурно още щяха да ме дебнат зад някой ъгъл. Сигурен съм, че сега разполагам поне с няколко дни, през които ще мога да залича ефекта, за който ти ми разказа.
Винта слезе от коня си и остави животното да откъсне няколко стръка трева. И аз направих същото. Така де, слязох от коня.
— Сигурно си прав. Просто не ми се иска да поемаш излишни рискове — каза тя. — Кога смяташ да тръгнеш за Амбър?
— Не знам още, но си мисля, че колкото по-дълго изчакам, толкова по-голяма ще е вероятността работодателят на снощните момчета да се изнерви.
Винта хвана ръката ми и се обърна рязко към мен. Най-неочаквано се озовахме притиснати един до друг. Бях толкова изненадан от този неин ход, че автоматично я прегърнах, както би могло да се очаква от всеки нормален мъж в подобна ситуация.
— Нали не смяташ да тръгнеш веднага? Защото, ако е така, аз идвам с теб.
— Не — отговорих искрено аз. В действителност бях намислил да тръгна на следващата сутрин, след като се наспя добре.