Измъкнах Картата на стройната дама и я размахах пред него.
Люк се усмихна.
— Пак ми премаля — каза той. — Значи си ходил до Владението?
— А-ха.
— Скоро ли?
Кимнах.
— Ето какво ще ти предложа. Кажи ми какво си видял там и откъде успя да научиш всичко това, а аз ще ти кажа коя е тя.
Помислих си, че бих могъл да му представя събитията така, че да не научи от тях нищо ново.
— Добре — казах след това, — но в обратна последователност,
— Добре. Дамата се казва Сенд.
Така се втренчих в Картата, че скоро усетих първите признаци на контакта. Веднага го прекъснах.
— Изчезналата отдавна Сенд — добави Люк.
Измъкнах другата Карта с образа на мъжа, на когото тя приличаше.
— Тогава това е Делуин.
— Точно така.
— Ти не си рисувал тези две Карти. Стилът им е различен. Освен това едва ли си знаел как изглеждат двамата.
— Наблюдателен си. Баща ми ги нарисува малко преди Битката между Амбър и Царството на Хаоса. Но Картите не успяха да му свършат никаква работа.
— Защо?
— Сенд и Делуин не пожелаха да помогнат нито на него, нито на мен, независимо от омразата, която изпитват към това място. Пиши ги вън от играта.
— Това място ли? — попитах аз. — Къде си мислиш, че се намираме, Люк?
Очите му се разшириха. Той бързо огледа стаята.
— Във вражеския лагер. Нямах друг избор. Това са твоите покои в Амбър, нали?
— Грешиш — отвърнах му аз.
— Не ме занасяй, Мърл. Нали съм ти в ръцете. Къде се намирам?
— Знаеш ли коя е Винта Бейл?
— Не.
— Тя беше любовница на Кейн. Това тук е къщата на семейното й имение, в околностите на Амбър. Винта сигурно е още в гостната. Може би дори ще намине по някое време. Мисля, че си пада по мен.
— Леле-мале. Опасна ли е?
— Доста.
— А ти какво правиш тук с нея толкова скоро след погребението? Порядъчните мъже не постъпват така.
— Нима?! Заради теб за малко да няма погребение!
— Не се опитвай да ме изправиш на позорния стълб, Мърл. Ако бяха убили твоя баща, ти нямаше ли да им отмъстиш?
— Примерът ти е неуместен. Моят баща не е направил всичко онова, което е сторил Бранд.
— Може би. Нека все пак да предположим, че го беше направил. Ти нямаше ли да убиеш Кейн?
Отвърнах погледа си.
— Не знам — казах накрая. — Ситуацията е прекалено хипотетична.
— Щеше да го направиш, Мърл. Нали те познавам. Сигурен съм, че щеше да го направиш.
Въздъхнах.
— Може би. Добре де. Може би дори щях да бъда длъжен да го направя. Но щях да спра дотам. Нямаше да се опитвам да убия и останалите. Не искам да накърня чувствата ти, ама твоят старец беше превъртял. Ти обаче си съвсем нормален. Познавам те също толкова добре, колкото и ти мен. Мислих доста върху това. Както сам знаеш, Амбър признава правото на лично отмъщение, макар че твоето основание е доста спорно. И все пак си мисля, че Рандъм би могъл да ти влезе в положението.
— И на какво отгоре?
— На това, че аз ще се застъпя за теб.
— Стига, Мърл…
— Защо? Случаят при теб е класически — син отмъщава за смъртта на баща си.
— Не знам… Хей, ти май се опитваш да метнеш. Какво става с отговора, който ми дължиш?
— Не, не така…
— Значи си стигнал до Владението на Четирите Свята. Какво успя да научиш там и как?
— Добре. И все пак си помисли за това, което ти казах.
Изражението му остана непроменено.
— Там срещнах един стар отшелник, който се казваше Дейв — започнах аз.
Люк заспа, преди да завърша разказа си. Прекъснах изречението си по средата. Постоях известно време до леглото, след това станах, намерих бутилката с вино и напълних отново чашата си. Опрях се на перваза на прозореца и се загледах в терасата. Вятърът гонеше изсъхналите листа по каменния й под. Замислих се над това, което бях казал на Люк. Не му бях разяснил положението по-подробно, тъй като той не ми позволи да го направя, пък и не прояви никакъв интерес към моето предложение. Все пак, дори Рандъм да проявеше разбиране, нещата пак нямаше да свършат дотам. Джулиан или Жерар сигурно щяха на свой ред да се възползват от правото си на отмъщение. Нямах никаква представа как да постъпя. Бях длъжен да кажа на Рандъм за Люк, но нямах никакво намерение да го сторя веднага. Все още имаше страшно много неща, които трябваше да науча от него. Защо, по дяволите, трябваше точно той да се окаже син на Бранд?!
Отидох отново до леглото, взех двата меча и колодата, и после се настаних в едно по-удобно кресло в другия край на стаята. Прегледах отново неговите Карти. Изумително. Държах в ръката си един доста солиден отрязък от историята на Амбър…
След като съпругата на Оберон — Рилга, остаряла твърде рано според неговите представи, той набързо я изпратил в отдалечен манастир в провинцията. Кралят не чакал дълго, преди да си намери нова жена, за да попари амбициите на синовете на Рилга — Кейн, Джулиан и Жерар. И за да обърка още повече генеалозите и застъпниците на семейния морал, Оберон сключил новия си брак на друга Сянка, където времето течало доста по-бързо, отколкото в Амбър. Това тутакси довело до разгорещени спорове. Не е моя работа да преценявам кой е бил прав и кой не. Научих тази история от Флора, която беше по-склонна да приеме твърдението, че брачният съюз на Оберон и Харла е невалиден. Но тя никога не се бе разбирала особено добре с децата на Харла — Делуин и Сенд, които вече отдавна не стъпваха в двореца. Да не говорим, че всички избягваха дори да споменават имената им. Но навремето Харла била коронясана като кралица и се установила за кратко време в Амбър заедно с децата си. След нейната смърт, Делуин и Сенд започнали да изразяват все по-често несъгласието си с политиката на Оберон към родната им Сянка. Накрая двамата напуснали Амбър, като се заклели никога повече да не се върнат. Така поне ми бяха предадени събитията. Разбира се, никак не е изключено да е замесена и някоя заплетена дворцова интрига, за която аз поне не знам нищо.