И все пак децата на Харла все още принадлежаха към кралското семейство. Люк явно бе научил за тях и се бе опитал без особен успех да ги спечели за каузата си. Два века са немалко време, за да успее човек да уталожи страстите си. Приблизително толкова време бе минало от тяхното оттегляне. Чудех се как ли биха реагирали, ако им се обадя — просто за да им кажа едно „здрасти“. Щом са отказали да помогнат на Люк, те сигурно нямаше да пожелаят да помогнат и на другата страна в конфликта. Все пак ми се струваше удачно да им поднеса почитанията си като член на семейството, с когото те не бяха имали шанса да се запознаят. Реших да отложа това посещение за неопределено време, тъй като сега ми предстояха далеч по-важни дела. Прибавих и техните Карти към колекцията заедно с добрите си намерения.
После извадих Картата на Далт — заклетия враг на Амбър. Разглеждах я известно време, чудейки се дали да не му кажа какво се е случило. Нали все пак двамата с Люк минаваха за доста добри приятели. Освен това Далт може би знаеше нещо повече за събитията, довели Люк при мен. Колкото повече си мислех за Владението на Четирите свята, толкова по-силно ставаше изкушението. Струваше ми се възможно дори да успея да разбера от Далт какво точно става там в момента.
Дали да го потърся? Не виждах с какво би могло да ми навреди това. Бях намислил да не му казвам почти нищо. И въпреки това из главата ми се въртяха лоши предчувствия.
Какво пък толкова, помислих си накрая, нищо не рискувам.
Първо усетих сепнато раздвижване, след което последва едно безмълвно „а-ха“.
Образът на Далт започна да добива реални очертания и видението пред мен се раздвижи.
— Кой си ти? — попита той, изтеглил наполовина острието на меча си.
— Казвам се Мерлин. С теб имаме един общ познат — Риналдо. Исках да ти кажа, че той е тежко ранен.
Връзката между двете реалности се стабилизира и всеки от нас виждаше другия съвсем ясно. Той се оказа по-едър, отколкото предполагах. Беше застанал до каменната стена, а през прозореца вляво от него се виждаше късче синьо небе и част от облак. Зелените му очи, отворени широко в началото, сега бяха присвити, а стиснатите зъби му придаваха свирен вид.
— Къде е той? — понита Далт.
— Тук, при мен — отвърнах аз.
— Чудесно — каза той, изтегли меча си докрай и пристъпи към мен.
Захвърлих Картата, но това не прекъсна връзката. Наложи се да призова Логрус. Неговата сила се стовари между нас като острието на гилотина, а аз отскочих назад, сякаш бях докоснал оголен проводник. Единствената ми утеха бе мисълта, че и Далт е почувствал същото.
— Мърл, какво става? — долетя до мен дрезгавият глас на Люк. — Видях… Далт…
— Ами да. Току-що се свързах с него.
Люк се надигна леко.
— Защо?
— За да му кажа за теб. Нали сте приятели.
— Тъпанар такъв! — каза Люк. — Та точно той ме подреди така!
После започна да кашля и се обърна на една страна.
— Донеси ми малко вода, моля те.
— Ей сега.
Отидох до банята и напълних една чаша. Помогнах му да се надигне леко и той отпи бавно няколко глътки.
— Може би трябваше да те предупредя — каза Люк накрая. — Не знаех… че играеш… по този начин… Макар че… след като не си знаел…
Той отново се закашля и пи още вода.
— Трудно ми е да преценя какво точно да ти кажа… и какво не.
— Защо просто не ми кажеш всичко — предложих аз.