— Боя се — казах аз, — че, както ти сам спомена снощи, сега си мой пленник. Трябва здраво да съм превъртял, за да те пусна да си вървиш, преди да съм научил несравнимо повече от това, което знам дотук. Ти си заплаха за Амбър. Бомбата, която хвърли по нас на погребението, си беше съвсем като истинска.
Люк се усмихна, макар и за кратко.
— Защо трябваше да се родиш син на Коруин? — каза той. — Честната ми дума няма ли да свърши работа?
— Не знам. Ще си имам сериозни неприятности, ако разберат, че си ми бил в ръцете и въпреки това не съм те завел в двореца. А ти какво точно имаш предвид? Можеш ли да се закълнеш, че ще се откажеш от своя кръстоносен поход срещу Амбър?
Люк захапа горната си устна.
— Не мога да го направя, Мърл.
— Има неща, които не искаш да ми кажеш, нали?
Той кимна. После най-неочаквано се ухили.
— И все пак ще ти направя предложение, на което няма да устоиш.
— Люк, не се опитвай да ми пробуташ от търговските си тарикатлъци.
— Добре де, ти само ме изслушай и ще видиш, че няма как да ми откажеш.
— Люк, няма да захапя.
— Дай ми само една минутка. Шейсет секунди. Веднага щом свърша, ще можеш спокойно да ми откажеш.
— Добре — казах аз. — Слушам те.
— Разполагам с жизнено важна за сигурността на Амбър информация. Помогнеш ли ми — твоя е.
— И как така? Това ще е все едно сам да си вържеш ръцете.
— Така е, но в момента не мога да ти предложа нищо друго. Помогни ми да се добера до някое място, където времето тече толкова бързо, че раните ми да заздравеят, преди да е изтекъл и един ден във Владението.
— Или в Амбър…
— Точно така. Освен това… опа-а!
Той се изпъна в леглото, сграбчи гърдите си със здравата ръка и започна да стене.
— Люк!
Той вдигна глава, премигна срещу мен и след това отново изпъшка.
Няколко секунди по-късно на вратата се почука.
— Влез — казах аз.
Винта влезе и ни огледа. Като че ли за миг на лицето й се изписа искрена загриженост. После тя се приближи и сложи ръце на раменете на Люк. Постоя така около половин минута. После заяви:
— Нищо ти няма.
— Засега да — отвърна й Люк, — само дето не знам дали да го приема като благословия или като проклятие. — Здравата му ръка се плъзна около талията й, той я притегли рязко към себе си и я целуна. — Здрасти, Гейл. От доста време не сме се виждали.
Винта се отдръпна малко по-бавно, отколкото би могло да се очаква.
— Явно се възстановяваш бързо — отбеляза Винта. — Усещам, че Мърл се е потрудил по въпроса.
Тя се усмихна леко и след това добави:
— Доста време мина наистина. Още ли обичаш пържените яйца по-рохки?
— Да — каза Люк. — Но нека днес да не са половин дузина. И две ще стигнат. Нещо не съм във форма.
— Добре — каза тя. — Хайде, Мърл. Разчитам на помощта ти.
Люк ми направи комична гримаса. Беше му повече от ясно, че тя иска да поговори с мен насаме. Не бях съвсем сигурен дали ми се иска да го оставя сам, въпреки че Картите му бяха все така в джоба ми. Давах си сметка, че не знам почти нищо за истинските му възможности. Затова реших да остана.
— Все някой трябва да наглежда инвалида — казах.
— Ще се оправи — каза Винта. — Нужна ми помощта ти, в случай, че не успея да вдъхна респект на прислугата.
От друга страна, не бе изключено да науча още нещо интересно от нея…
Открих ризата си и я навлякох набързо, после прокарах ръка през косата си.
— Добре — отговорих й аз. — Веднага се връщам, Люк.
— Хей — обади се той. — Виж дали няма да се намери някой бастун за мен. Или просто ми отрежи някоя по-солидна тояга.
— Не е ли малко рано за това? — попита Винта.
— Човек никога не знае — отвърна й Люк.
Запасах колана с меча и тръгнах след нея. Веднага щом се отдалечихме достатъчно от стаята, Винта отбеляза:
— Той е рискувал, като е избрал да дойде при теб.
— Да, така е.
— В такъв случай, вероятно здраво е загазил.
— Сигурно.
— Сигурно ли? По дяволите, той вече сигурно ти го е казал!
— Може би.
— Да или не?
— Винта, ти очевидно ми каза всичко, което си искала да ми кажеш. Добре, сега сме квит. Вече не ти дължа никакви обяснения. Ако реша да се доверя на Люк, ще го сторя. Между другото, още не съм решил нищо по въпроса.
— Значи той наистина е започнал да те омайва. Може би ще успея да ти помогна да решиш, ако ми кажеш какво точно ти е предложил.
— Не, благодаря. Ти си същата напаст, каквато е и той.
— Правя го за твое добро. Не отхвърляй така лесно един съюзник.
— Нищо подобно — казах аз. — Но като се позамисля, аз знам за Люк доста повече, отколкото за теб. Смятам, че съм наясно с това, за какво мога да му се доверя и за какво — не.