— Звучи ми логично — казах аз.
— Още не съм свършила.
— О-о?
Винта се усмихна и се върна за известно време към закуската си, колкото да раздразни любопитството ми.
— Той е дошъл тук с определена цел — каза тя накрая. — Имал е възможността да изпълзи на цял куп други места, където след това да си ближе раните. Но е дошъл тук, защото се нуждае от нещо. Поел е риск, но добре знае какво прави. Не се хващай на въдицата, Мърл. Ти не му дължиш нищо.
— Не мога да разбера защо си решила, че не мога да се грижа сам за себе си.
— Не съм казвала нещо подобно — отвърна ми тя. — Но понякога е невероятно трудно човек да вземе определено решение. Едно леко кривване в неправилната посока би могло да провали всичко. Ти познаваш Люк, но аз също го познавам. Не е сега моментът да му играеш по свирката.
— Тук си абсолютно права.
— Значи вече си решил да му дадеш това, което иска!
Усмихнах се и отпих от кафето си.
— За бога, та той дори не беше достатъчно дълго в съзнание, за да се опита да ме омотае — казах след това. — Мислих върху всичко това, но искам да разбера първо какво е намислил.
— Не съм казвала, че не трябва да опиташ да научиш от него колкото можеш повече. Просто исках да ти припомня, че да говориш с Люк, е като да се надлъгваш с дракон.
— Да — признах аз, — така си е.
— И колкото повече отлагаш, толкова по-трудно ще ти е после да вземеш решение — добави тя.
Пийнах пак от кафето си и след това казах:
— Ти харесваше ли го?
— Люк ли? — попита тя. — Да, харесвах го. И все още го харесвам. Но не това е важното в момента.
— Не съм съвсем сигурен — казах аз.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти не би му навредила, без да имаш солидна причина за това, нали?
— Не, не бих.
— Той не представлява заплаха за мен в момента.
— Не би и могъл да бъде.
— Ами ако го оставя тук при теб и се върна сам в Амбър, за да мина през Лабиринта и да подготвя останалите за новината?
Тя поклати енергично глава.
— Не — заяви след това. — Не съм съгласна. Не мога да го направя… Не мога да поема такава отговорност точно сега.
— Защо?
Тя се поколеба.
— Само, моля те, не ми пробутвай пак обяснението, че не можеш да ми кажеш — продължих аз. — Този път намери начин да ми обясниш колкото можеш повече
И Винта заговори бавно, сякаш подбираше внимателно всяка дума.
— Сега за мен е по-важно да опазя теб, отколко Люк. Грози те опасност, която все още не разбирам напълно. Струва ми се, че тя вече не идва от него, затова трябва да съм близо до теб. Ако решиш да се върнеш в Амбър, ще дойда с теб.
— Оценявам загрижеността ти — казах аз, — но няма да ти позволя да се лепнеш за мен като гербова марка.
— Никой от двама ни няма избор.
— Ами ако ей сега се пренеса с помощта на Картите на някоя далечна Сянка?
— Ще се почувствам задължена да те последвам.
— С това тяло или с друго?
Тя погледна встрани и после само побутна закуска си.
— Ти сама призна, че можеш да се вселяваш в телата на различни хора. Успяваш да ме откриеш по някакъв тайнствен начин и после обсебваш тялото на някой, който се намира близо до мен.
Тя пийна глътка от кафето си.
— Може би нещо те възпира да го кажеш — продължих аз, — но съм убеден, че е така.
Тя кимна отсечено и продължи да се храни.
— Да речем, че изчезна нанякъде и ти ме последваш по твоя си начин. — Спомних си за разговорите си с Мег Девлин и Джордж Хансен. — Тогава истинската Винта Бейл ще се събуди с бяло петно в паметта, нали?
— Да — отговори тихо тя.
— Което значи, че Люк ще остане тук в компанията на една жена, която би го убила с удоволствие, ако разбере кой е той всъщност.
Тя се усмихна леко.
— Определено.
Заехме се отново със закуската си и за известно време никои от нас не проговори. Винта се бе опитала току-що да ме лиши от възможността да реша сам как да постъпя и да ме принуди да се пренеса веднага в Амбър заедно с Люк. Никак не обичам, когато някой се опитва да ме манипулира или да ме притисне, за да взема определено решение. Да не говорим, че това автоматично предизвиква у мен желанието да постъпя другояче, което също е насилие спрямо волята ми.
След като привършихме закуската, аз долях кафе и на двама ни. После се загледах в няколкото портрета на кучета, окачени на стената срещу мен. Отпих глътка от кафето си и се насладих на вкуса му. Не казах нищо, защото не виждах какво още би могло да се каже.