Но Винта явно не беше на това мнение.
— Е, как смяташ да постъпиш? — попита ме тя.
Допих си кафето и станах от масата.
— Смятам да занеса тоягата на Люк.
Бутнах стола на мястото му и тръгнах към ъгъла на трапезарията, където бях подпрял тоягата.
— А след това? — продължи Винта. — Какво ще направиш след това?
Обърнах се отново към нея. Тя бе опряла дланите си върху масата и изглеждаше ужасно напрегната. Лицето й отново бе добило познатото заплашително изражение. Почти успях да усетя волтовата дъга между нас.
— Това, което трябва да направя — отвърнах аз и тръгнах към вратата.
Веднага щом излязох в коридора, закрачих по-бързо. Когато достигнах до стълбището и забелязах, че тя не е тръгнала след мен, хукнах нагоре, като вземах по две стъпала наведнъж. Още докато се изкачвах нагоре, измъкнах колодата си и открих нужната Карта.
Когато влязох в стаята. Люк си беше все още в леглото, облегнат на възглавниците. Подносът от закуската му бе поставен на един по-малък стол, близо до него. Дръпнах веднага резето.
— Какво става бе, човек? Въздушна атака ли се очаква? — понита Люк.
— Надигай се — казах аз.
Взех меча му и отидох до леглото. Подадох му ръка, за да седне, след това му връчих оръжието и тоягата.
— Тя се опита да ме притисне — казах аз, — затова няма да те предам на Рандъм.
— Приятно ми е да го чуя — отбеляза Люк.
— Но трябва да сме абсолютно наясно.
— Нямам нищо против.
Той се опря на тоягата и бавно се изправи. Чух шум в коридора, но вече беше твърде късно. Вдигнах Картата и се съсредоточих върху образа на нея.
Някой заблъска по вратата.
— Ще сбъркаш, ако направиш това, което си намислил — извика Винта.
Не й отговорих. Видението пред мен вече бе започнало да добива реални очертания.
Един невероятен ритник накара вратата да се разлети на трески. Резето отхвръкна встрани. Докато се пресягах, за да хвана ръката на Люк, забелязах изумена му физиономия.
— Хайде — казах аз.
Винта влетя в стаята точно когато дръпнах Люк. Очите й мятаха мълнии, а ръцете й бяха протегнати, за да ни достигнат.
— Глупак! — изкрещя тя. Гласът й се извиси в стон, образът й се разми, после потрепна и накрая изчезна.
Озовахме се на малка поляна и Люк изпусна бавно поетия в стаята въздух.
— Ти май доста си падаш по измъкването в последния момент, а, друже? — отбеляза той. След това се огледа, позна мястото и се усмихна накриво. — Я виж ти, кристална пещера.
— Доколкото си спомням — казах аз, — тук времето тече точно толкова бавно, колкото ти е необходимо.
Люк кимна и се запъти бавно към високия син хълм.
— Останали са достатъчно провизии — добавих аз — а и спалният чувал сигурно още си е на мястото.
— Ще свършат работа — призна той.
После спря задъхан, макар още да не бяхме стигнали до билото на хълма. Видях как погледът му се плъзна към пръснатите кости вляво от нас. Сигурно бяха минали месеци, откакто двамата мъже отместиха камъка — време, достатъчно за да успеят лешоядите да си свършат работата. Люк вдигна рамене, направи още няколко крачки и се облегна на кристалната стена. После бавно се снижи, за да седне на земята.
— Ще ти се наложи да изчакаш, докато се възстановя дотолкова, че да мога да се покатеря горе — каза той, — при това с твоя помощ.
— Естествено. Тъкмо ще си довършим разговора. Доколкото си спомням, ти се канеше да ми направиш предложение, на което не бих могъл да устоя. Аз трябваше да те доведа на място, където времето тече достатъчно бързо спрямо това във Владението. Ти обеща в замяна да споделиш с мен някаква жизненоважна за сигурността на Амбър информация.
— Точно така — съгласи се Люк. — Но ти не изслуша историята ми докрая, а двете неща са свързани.
Седнах срещу него и казах:
— Каза, че майка ти е отишла до Владението, където, изглежда, е попаднала в затруднено положение и е потърсила помощта ти.
— Правилно — каза Люк. — Затова зарязах преговорите с Дяволския Чекрък й се опитах да й помогна. Свързах се с Далт и той се съгласи заедно да нападнем Владението.
— Винаги е добре човек да разполага с отряд от наемници.
Той ме погледна озадачено, но аз успях да запазя невинното си изражение.
— И така, аз ги поведох през Сенките и след това атакувахме крепостта. Сигурно точно нас си видял, докато си бил там.
Кимнах бавно.
— Тогава ми се стори, че успяхте да се прехвърлите през стената. Какво стана след това?
— Така и не разбрах — каза той. — Тъкмо всичко бе тръгнало както трябва. Защитата им се огъваше и ние вече бяхме на път да я пробием, когато Далт се обърна срещу мен. За известно време се бяхме разделили, после изведнъж той се появи отново и ме нападна. Отначало реших, че ме е помислил за някой друг — целите бяхме покрити с мръсотия и кръв — и затова му извиках, че съм аз. За известно време не отвръщах на ударите му, защото бях сигурен, че се е заблудил и скоро ще осъзнае грешката си.