Флора се усмихна.
— Е, Джазрик доста си го биваше, но не бих определила способностите му чак като „необичайни“…
— Не, не — прекъснах я аз. — Интересува ме по-скоро друга част от тялото на тамошните жители — устата. Нямаха ли случайно някакви по-особени зъби или нещо подобно?
— Не — каза тя. Лицето й бе поруменяло, което можеше да се дължи и на близостта на готварската печка. — Нищо подобно. Бяха си най-обикновени. Защо питаш?
— Когато ти разказах в Амбър за своите премеждия, аз препуснах частта, в която Джасра ме ухапа така, че после едва успях да се пренеса чрез Картите, вероятно заради отровата, която е изтекла от зъбите й. Доста след това се чувствах изтръпнал, парализиран и много слаб.
Флора поклати глава.
— Хората от Кашфа не можеха да правят такива неща. Но Джасра не е родена в Кашфа. Поданиците й говореха, че тя просто се появила един ден и Минилан тутакси й хвърлил око. Носеха се слухове, че е магьосница. Не знам.
— А аз знам. Слуховете са били верни.
— Наистина ли? Може би точно така е успяла да оплете Джазрик.
Свих рамене.
— Откога датира вашата… вражда?
— Отпреди трийсет-четирийсет години, струва ми се.
— И тя все още е кралица на Кашфа?
— Не знам. От доста време на съм ходила натам.
— А какви са отношенията между Кашфа и Амбър?
Флора поклати глава.
— По-скоро никакви. Нали ти казах, че мястото е малко встрани от главните пътища. Дотам се стига сравнително трудно, пък и кралството не разполага с нещо кой знае колко ценно, с което да търгува.
— В такъв случай хората там нямат някакви особени причини да ни мразят?
— Не повече от всеки друг.
Кухнята се изпълни с божествени аромати, които долитаха откъм печката. Примъкнах се по-близо до епицентъра им и тъкмо се бях замислил за дългия, горещ душ, който щях да си взема след обяда, когато Флора каза нещо, което някак си знаех, че ще каже рано или късно.
— Мъжът, който изтегли Джасра обратно… Стори ми се познат. Кой е той?
— Говорих ти за него в Амбър — отвърнах й аз. — Казва се Люк. Любопитно ми е дали ти напомня за някого.
— Така ми се струва — каза тя, — но не мога да си спомня за кого точно.
Тъй като беше обърната с гръб към мен, аз я предупредих:
— Ако държиш в ръцете си нещо, което може да разлееш или да изтървеш, по-добре го остави на печката.
Чух как някакъв съд изтрака на кухненския плот. После Флора се обърна към мен с учудено изражение и каза:
— Слушам те.
— Истинското му име е Риналдо. Той е син на Бранд. Бях негов пленник на една друга сянка повече от месец. Току-що успях да избягам.
— Боже мили — прошепна тя. — И какво иска той?
— Да си отмъсти — отговорих й аз.
— На кого по-специално?
— На всички ни. Естествено Кейн е бил първи в списъка му.
— Разбирам.
— Моля те, внимавай да не загори нещо. От доста време си мечтая за хубаво хапване.
Тя кимна и се обърна към печката. После попита:
— Ти си бил толкова дълго с него, какъв ти се видя той?
— Винаги ми се е струвало, че е ужасно свястно момче. Ако е луд като баща си, значи е успявал добре да го прикрие.
Флора отвори бутилка вино, наля в две чаши и ги донесе на масата. След това започна да сервира обяда.
След няколко хапки вилицата й застина във въздуха и тя се загледа в нищото.
— Кой би се досетил, че копеле като Бранд ще създаде поколение.
— Файона, предполагам — обадих се аз. — В нощта преди погребението на Кейн тя ме попита дали нямам снимка на Люк. Сигурен бях, че нещо я разтревожи щом видя снимката, но тя не пожела да ми каже какво.
— А на следващия ден двамата с Блийс бяха изчезнали — отбеляза Флора. — Да. Сега като си помисля, той наистина прилича малко на Бранд от времето, когато беше много млад. Толкова отдавна беше. Люк ми се стори по-едър и по-здрав, но прилика определено има.
Тя се зае отново с обяда си.
— Между другото, това тук се е получило страхотно. — казах аз, сочейки към чинията си.
— О, благодаря ти! — Флора въздъхна. — Това означава, че ще трябва да изчакам първо да довърщиш обяда си, преди да чуя цялата история.
Кимнах, защото устата ми беше пълна. Вселенските дела можеха да почакат. Сега умирах от глад.
ГЛАВА 2
Изкъпах се, погрижих се за ноктите си и се издокарах за пореден път със свити от Сенките дрехи. После се обадих на „Справки“ и оттам получих телефонния номер на Мег Девлин. Вероятно ставаше въпрос точно за моята Мег, защото адресът беше някъде в околността на къщата на Бил. Гласът на жената, която вдигна слушалката, беше с леко променен тембър, но все пак успях да я позная.
— Мег? Мег Девлин? — казах аз.