Пуснах дръжката на меча си и продължих нататък. Нощта едва се бе спуснала, а аз все още бях по-близо до имението на Винта, отколкото до Амбър.
С напредването на нощта останах все така нащрек, но не успях да видя или чуя нещо подозрително. Дали не грешах в преценката си за Джасра, Шару и Люк? И дали убийците отново не ме следваха по петите? От време на време дръпвах юздите на коня и спирах, за да се ослушам, но така и не чух нищо необичайно. После мисълта за синьото копче, което носех в джоба си, жегна съзнанието ми. Ами ако то изпълняваше ролята на своеобразен проводник на враждебните мисли на магьосника? Не ми се искаше да го изхвърля, тъй като не бе изключено то да ми свърши добра работа в подходящия момент. Освен това, ако кристалът бе успял вече да се настрои към мен — все пак го носех в себе си от доста време — дори да го зарежех веднага, това нямаше да промени нищо. Реших да скрия копчето на сигурно място, преди да се опитам да се освободя от неговата сила. Но дотогава беше безсмислено да правя с него каквото и да било.
Небето продължи да потъмнява и на него колебливо изгряха няколко звезди. Забавих темпото, макар че пътят продължаваше да е все така удобен, а бледата му повърхност бе все още достатъчно добре осветена. Чух как вдясно от мен изписка бухал и миг по-късно една тъмна сянка, се понесе между клоните на дърветата. Нощта щеше да е много приятна за езда, ако въображението ми престанеше да бълва разни привидения. Обичам миризмите на есенната гора и затова реших, че щом спра да си почина и запаля огън, задължително ще хвърля и няколко изсъхнали листа в пламъците му, за да се насладя на техния несравним аромат.
Въздухът беше хладен и чист. Само потракването на копитата, нашето дишане и вятърът нарушаваха възцарилата се тишина. Подплашихме неволно един елен, който мигом потъна в гората. След него се разнесе отдалечаващото се пропукване на сухи клони. Минахме по малък, здраво скован дървен мост, но на него не заварихме трол, който да ни поиска да си платим. Пътят криволичеше пред нас и скоро започна бавно, но неотстъпно да се изкачва към по-високата част на гората. През плетеницата от клони се виждаха все повече звезди, без нито един облак. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-оголели ставаха широколистните дървета, които постепенно отстъпваха пред иглолистните. Вятърът се усили.
Започнах да спирам по-често, за да може Дим да си почине, за да се ослушам и за хапна от запасите си. Реших да продължа да яздя поне докато луната изгрее. Знаех приблизително кога ще стане това, тъй като бях следил движението й през вечерта, когато слязох до пристанището на Амбър. Ако успеех дотогава да измина заплануваното разстояние, за следващата сутрин щеше да ми остане само един лек преход.
Фракир трепна леко на китката ми. Но, дявол да го вземе, това се е случвало дори след като отнема нечие предимство, когато бързам занякъде с колата. Може би някоя гладна лисица ме бе огледала лакомо, съжалявайки, че не е поне мечка. Въпреки това изчаках по-дълго, отколкото възнамерявах, готов да посрещна евентуалната атака, като опитвах да не издавам опасенията си.
Нищо не се случи, а и не последва ново предупреждение, затова продължих нататък. Върнах се върху мисълта да притисна по някакъв начин Люк, а заедно с него и Джасра. Все още не можеше да се каже, че разполагам с план по въпроса, тъй като ми липсваха доста детайли. Колкото повече се замислях, толкова по-нелепа ми се струваме идеята. Вярно, перспективата да реша по този начин голяма част от проблемите си изглеждаше доста привлекателна. И все пак… После най-неочаквано ми се прииска да поговоря с някой добър адвокат. Зачудих се защо досега не съм нарисувал Карта на Бил Рот. Имах нуждата да обсъдя с някого своята теория. За съжаление вече беше твърде тъмно за рисуване… пък и разговорът не беше чак толкова неотложен. Всъщност просто исках да си поговоря с него, да го запозная с новите подробности и да се възползвам от мнението му на страничен наблюдател.
През следващия час Фракир ме предупреди още няколко пъти. Пътят бе започнал да се спуска леко надолу и скоро се озовахме в по-закътана отсечка, изпълнена с тежкия аромат на борова смола. Продължавах да си мисля за магьосници и водопади от цветя, за Дяволския Чекрък и неговите проблеми, за създанието, което доскоро бе обитавало тялото на Винта. Размишлявах и за много други неща, някои от които бяха останали далече в миналото…