След още доста почивки, когато луната вече надзърташе между клоните, започнах да се оглеждам за място, на което да пренощувам. Спрях при следващия изпречил се на пътя ни поток, за да може Дим да утоли жаждата си. Около четвърт час по-късно зърнах вдясно едно местенце, което изглеждаше обещаващо, затова свърнах от пътя и се отправих натам.
Мястото се оказа не чак толкова подходящо, затова продължих навътре в гората, докато стигнах до една малка поляна, която щеше да свърши работа. Слязох от гърба на Дим и го завързах за близкото дърво, свалих седлото от гърба му, наметнах го с чула и му дадох малко зоб. После разчистих едно малко пространство с меча си, изкопах плитка дупка и наредих в нея сухи съчки. Мързеше ме да се занимавам с огнивото, затова запалих огъня със заклинание и след това хвърлих в него и няколко сухи листа, както бях намислил отпреди.
Седнах върху проснатото си наметало, опрях гръб на дънера на едно средноголямо дърво, изядох един сандвич със сирене и накрая пийнах малко вода. Чак тогава се престраших да си сваля ботушите. Мечът лежеше на земята близо до мен. Мускулите ми започнаха да се отпускат. Миризмата на огъня ми навяваше носталгични мисли. Препекох леко следващия си сандвич.
Останах така замислен още дълго време. После усетих как умората изтиква постепенно, на едва доловими тласъци, обзелото ме напрежение. Отначало бях решил да събера малко дърва за огъня преди да си легна, но скоро прецених, че това не е необходимо. Нощта не беше чак толкова студена.
И все пак… Станах и тръгнах между дърветата. И след като веднъж успях да се размърдам, неусетно направих една дълга разходка наоколо. Е, честно казано, истинската причина да се надигна беше желанието ми да се облекча. Замръзнах на мястото си, когато след известно време нещо проблесна на североизток. Друг лагерен огън? Или пък отражението на луната върху водна повърхност? Факла? Бях успял да мярна светлинката само миг преди да изчезне. И въпреки че се огледах старателно наоколо и дори изминах известно разстояние в същата посока, не можах да я видя отново.
Отказах се. Нямах никакво намерение да прекарам остатъка от нощта, претърсвайки храсталаците, заради някаква зрителна измама. Обърнах се и погледнах към мястото, където бях завързал коня. Малкият огън, който бях запалил, се виждаше едва-едва от това разстояние. Върнах се обратно и отново си легнах. Огънят беше почти загаснал и аз реших да го оставя да догори. Завих се с наметалото си и се заслушах в нежния шепот на вятъра.
Заспах бързо. Не знам колко точно съм спал, но не си спомням да съм сънувал нещо.
Събуди ме неистовото пулсиране на Фракир. Отворих едва забележимо очи, обърнах се настрани, както повечето хора правят в съня си, и дясната ми ръка уж съвсем случайно се озова до дръжката на меча. Продължих да дишам бавно и отмерено. Вятърът се беше засилил и огънят се беше разгорял отново. Не виждах никого пред себе си. Напрегнах слуха си, но чух единствено вятъра и пращенето на огъня.
Щеше да е еднакво глупаво от моя страна да скоча на крака и да заема отбранителна позиция, без да знам откъде идва опасността, както и да остана на мястото си и да осигуря на врага си удобна мишена. От друга страна, неслучайно бях постелил плаща си така, че гърбът ми да е защитен от дебелия дънер на един бор. Щеше да е доста трудно да ме нападнат в гръб, да не говорим, че това трябваше да стане почти безшумно. Затова беше логично да очаквам атаката да дойде от друга посока.
Обърнах се и хвърлих един поглед към Дим, който проявяваше леко безпокойство. Фракир продължи да ми напомня ентусиазирано, че съм загазил, докато накрая не й заповядах да спре.
Дим въртеше уши и движеше главата си насам-натам. Ноздрите му се бяха разширили. Докато го наблюдавах, разбрах, че вниманието му е привлечено от нещо, което се намира вдясно от мен. Конят отстъпваше към далечния край на поляната, а дългият ремък, с който го бях завързал, се виеше след него.
Тогава въпреки шума, който вдигаше Дим, чух как нещо се приближава от дясната ми страна. После движението замря за известно време, но скоро го долових отново. Не бяха стъпки, а по-скоро шум от тяло, което закачаше клоните по пътя си.
Огледах внимателно дърветата и нападалите клони в тази посока и реших да изчакам моят тайнствен гост да се приближи още, преди да предприема нещо. Отказах се от мисълта да призова Логрус или да прибягна към магическа защита, тъй като прецених, че времето, което ми остава, ще се окаже недостатъчно за нещо подобно.