Освен това начинът, по който се държеше Дим, както и това, което бях видял, ме караха да мисля, че моят гост е сам. За пореден път си напомних мислено, че все някога трябва да се запася с няколко прости заклинания за подобни случаи. Проблемът е, че за нещо подобно са необходими няколко дни, в които да бъда оставен на спокойствие, за да успея да подбера внимателно нужните заклинания, да ги подредя в подходящ ред и след това да се упражня в използването им. Но нека не забравяме, че след около седмица те биха започнали да се разпадат. Понякога трайността им е по-голяма, понякога по-малка, в зависимост от това колко енергия е отделена за тях и какъв е магическият климат на Сянката, където ще бъдат използвани. С две думи, цялата дандания е свързана с труд, който е оправдан само при условие, че заклинанията ще влязат в употреба през следващите два-три дни. От друга страна, всеки добър магьосник трябва да разполага по всяко време с по едно заклинание за атака, защита и бягство. Аз по принцип съм си малко мързелив, да не говорим, че съм и доста лекомислен. Никога досега не ми се бе налагало да разчитам на подобен магически набор, а напоследък не разполагах и с нужното време, за да си го подсигуря.
Оставаха ми само няколко секунди, в които можех да използвам Логрус само за едно-единствено нещо — да го призова и след това да се пренеса в неговия обсег. Звучи просто, но на практика това означава да бъда запратен с огромна сила към него, което едва ли щеше да ми се отрази особено здравословно.
Затова реших просто да го оставя да се приближи още малко и след това да го посрещна с моята Фракир и стоманеното острие на меча си.
Вече усещах приближаващото му присъствие, чувах лекото раздвижване на боровите клони. Още няколко стъпки, приятелю… Хайде, само това се иска от теб. Просто се приближи достатъчно…
Той спря. Долових тихото му, равномерно дишане.
След това се разнесе дрезгавият шепот:
— Сигурно вече си ме усетил, магьоснико. Всеки от нас си има своите малки хитринки, а аз знам кой е източникът на твоите.
— Кой си ти? — попитах аз, сграбчих дръжката на меча си, надигнах се леко и направих кълбо напред. Веднага след това се обърнах и насочих острието пред себе си.
— Аз съм твоят враг — бе отговорът. — Онзи, за когото си мислеше, че никога няма да дойде.
ГЛАВА 9
Сила.
Помня деня, в който се изкачих на онзи скалист хълм. Файона бе застанала малко над мен и леко вдясно, облечена във виолетова рокля със сребърен колан. Тя държеше сребърно огледало и гледаше надолу, където сред омарата се възправяше огромно дърво. Наоколо се бе възцарила пълна тишина и дори шумовете, предизвикани от леките ни движения, бяха някак приглушени. Най-високите клони на дървото се губеха сред ниско надвисналата мъгла. Светлината, която се процеждаше през нея, очертаваше резките му контури на фона на друго кълбо мъгла, което се издигаше бавно зад него, за да се слее с общата маса. В почвата около дънера се бе врязала една светла, фосфоресцираща линия, която се губеше, криволичейки сред изпаренията. Далече вляво се виждаше малка дъга, която блестеше със същата интензивност. Тя се появяваше и изчезваше с прииждането и отдръпването на бялата стена.
— Какво е това, Файона? — попитах аз. — Защо ме доведе на това място?
— Ти вече си чувал за него — отвърна ми тя. — Затова исках и да го видиш.
Поклатих глава.
— Никога не съм го чувал. Нямам никаква представа къде се намираме.
— Ела — каза тя и тръгна надолу.
Файона не обърна внимание на това, че съм й протегнал ръка, и се спусна бързо и грациозно по склона. Последвах я и скоро се озовахме в подножието на хълма и се приближихме до дървото. Нещо в него ми се стори смътно познато, но не можех да разбера какво точно.
— Твоят баща — каза накрая Фай — сигурно ти е разказал надълго и широко историята на живота си. Не вярвам да е пропуснал тази част.
Спрях за миг, тъй като в главата ми — отначало съвсем бавно — нахлуха спомените.
— Това дърво — прошепнах аз.
— Коруин забил тук тоягата си, след като успял да създаде новия Лабиринт — каза тя. — И тъй като тя била отрязана съвсем наскоро, успяла да пусне корени.
Като че ли усетих как почвата под краката ми потръпна леко.
Файона се обърна с гръб към дървото и нагласи сребърното огледало така, че да вижда цялата картина през дясното си рамо.
— Да — каза тя няколко мига по-късно. После ми подаде огледалото. — Погледни и ти, точно както аз го сторих преди малко.
Взех огледалото, наместих го под подходящ ъгъл и се загледах.
Гледката се различаваше от тази, която се бе разкрила преди малко пред невъоръжения ми взор. Сега вече можех да видя това, което се намираше отвъд дървото и падналата мъгла. Успях да различа по-голямата част от странния Лабиринт, който криволичеше по яркия си път над земята, придвижвайки се на тласъци навътре към своята пределна точка — единственото място, което все още не можех да видя, тъй като бе закрито от неподвижна бяла кула, в която се бяха разгорели ярки, подобни на звезди светлинки.