Сухай се засмя.
— Така е — каза той. — Ти прекрати импулса навреме, но преди това надхвърли безопасния предел на неговата сила и сега той за известно време ще вилнее неконтролируемо.
— О — казах аз. — И кога съпротивлението, за което спомена, ще успее да го спре?
— Малко след като импулсът унищожи изцяло мястото, на което сега се намираме с теб — отговори ми Сухай.
— Значи той се разпространява във всички посоки, без изключение?
— Да.
— Интересно. А кой е безопасният предел?
— Ще ти покажа. Но ще е най-добре първо да се махнем оттук, защото скоро няма да е останало нищо. Хвани ръката ми.
И той ме поведе към друга Сянка. Там отново призовах Лргрус, но този път не позволих на неговия импулс да ми се изплъзне. Сухай следеше внимателно действията ми.
След като всичко приключи, аз се загледах в малкия кратер, който бях издълбал в земята, а Сухай сложи ръка на рамото ми и каза:
— Досега ти знаеше теоретически, че зад твоите заклинания стои истинската сила. Хаосът. Да се влезе в пряк контакт с него е опасно, но не и не невъзможно, както сам видя. С това твоето обучение наистина приключи.
Това, което бях видял, не беше просто впечатляващо. То беше величествено. Мисля, че да се предизвиква подобен ефект за щяло и нещяло, е като да използваш ядрен заряд за стрелба по бутилки. Дълго не можех да си представя, че въобще някога ще ми се наложи да използвам този магически прийом, докато накрая Виктор Мелман не успя истински да ме разсърди.
Силата продължава да ме впечатлява, независимо от своя характер, размер или източник. От доста време насам тя се е превърнала в пълноценна част от моя живот, но въпреки това се съмнявам, че някога ще успея да я разбера напълно.
ГЛАВА 10
— Крайно време беше — казах аз на създанието, което продължаваше да се крие в мрака.
Звукът, който последва, не беше човешки. Беше нещо като дрезгаво ръмжене. Зачудих се що за звяр се е изправил срещу мен. Бях убеден, че ще последва мигновена атака, но се оказа, че греша. Вместо това ръмженето утихна и създанието проговори отново.
— Наслади се на собствения си страх — прошепна то.
— Ти се наслади на твоя — казах аз, — докато все още можеш.
До мен достигна тежкото му дишане. Пламъците на огъня танцуваха зад гърба ми. Дим бе опънал до скъсване кожения ремък, с който го бях вързал.
— Можех да те убия още докато спеше — бавно каза нещото.
— Глупаво от твоя страна, че не си го направил — казах аз. — Ще ти струва скъпо.
— Искам първо да те огледам, Мерлин — заяви то. — Искам да те видя изненадан. Искам да видя страха ти. Да почувствам болката ти, преди да пролея кръвта ти.
— Да разбирам ли тогава, че мотивите ти са по-скоро лични?
Съществото издаде звук, за който след кратък размисъл реших, че представлява опит на животинско гърло да наподоби човешки кикот.
— Може и така да се каже, магьоснико — отвърна ми то. — Призови своя Знак и ще видиш, че концентрацията ще ти изневери. Познавам източника на твоите сили и ще успея да го възпра, преди да ти е свършил някаква работа.
— Много мило, че ме предупреди.
— Просто исках да ти покажа, че съм наясно с мислите ти. Онова нещо около лявата ти китка също няма да ти помогне.
— Явно нямаш проблеми със зрението.
— В това отношение, никакви.
— И вероятно сега се каниш да обсъдиш с мен философския аспект на своето отмъщение.
— Не, само чакам да се изкушиш и да направиш някоя глупост, която да увеличи удоволствието ми. Сега разполагаш само с физическата си сила, което значи, че си обречен.
— Ами, приятно чакане тогава — казах аз.
Последва шум от придвижване сред клоните и нещо се приближи към мен. Въпреки това все още не можех да различа своя противник. Отстъпих вляво, за да може огънят да освети мрака пред мен. Нещо проблесна. Пламъците се бяха отразили в едно-единствено освирепяло око.
Насочих върха на оръжието си към него. Какво пък, досега не бях срещал същество, което да не се е опитвало да предпази очите си.
— Банзай! — изкрещях и се спуснах към него. Разговорът между нас явно не вървеше, а аз си имах и други грижи в живота.
Съществото се изправи ненадейно с огромна сила и бързина, и също се хвърли напред и встрани от линията на атаката ми. Беше огромен черен вълк с клепнали уши. Звярът се плъзна покрай разсичащия удар на моя меч и мигновено атакува гърлото ми.
Вдигнах лявата си ръка и без много да се мая, я натиках в разтворената му паст. Едновременно с това направих кръгово движение с дръжката на меча си и я стоварих с все сила върху главата на вълка. Ударът го накара да охлаби натиска на челюстите си, но въпреки това не успях да измъкна ръката си. Усетих как зъбите му преминават през ризата и се забиват в плътта ми. Вече бях политнал назад и затова опитах да се завъртя, за да се приземя върху него, макар да осъзнавах, че няма да успея.