Опитах се да възстановя хода на събитията. Първо е трябвало да ме открие и…
Точно така! Изведнъж се сетих за мъртвите кучета в горичката край Арбор и огромните следи, които бяхме открили около тях. Значи звярът ме беше открил още преди това и известно време само бе наблюдавал отстрани, изчаквайки удобния момент. После бе тръгнал след мен и когато накрая спрях, за да пренощувам в гората, бе решил да нанесе своя удар. Първо подсигурил — сам или е помощта на някого — обратния си път чрез Вратата и след това се приближил, за да ме убие. Засега нямаше как да разбера дали тук е намесена амбицията на Шару Гарул, тайната на Люк или пък мисията на загадъчното безплътно същество. Налагаше се просто да приема, че се е появил поредният висящ въпрос.
Настигнах и подминах колона от фургони, пътуващи за Амбър. После се разминахме с няколко конници, които отиваха в обратната посока. Не познавах нито един от тях, но всички ми махнаха за поздрав. Вляво от мен продължиха да се скупчват облаци, но засега не се очертаваше буря. Денят беше все така студен и слънчев. Пътят се гмурна, след това отново се издигна и така на няколко пъти, но в крайна сметка издиганията се оказаха повече. Спрях при един голям, претъпкан крайпътен хан, обядвах набързо и продължих нататък, без да се помайвам. Пътят вече беше съвсем оавен и не след дълго мярнах кацналия на Колвир Амбър да проблясва на слънчевите лъчи.
Движението стана по-натоварено, а слънцето продължи своя път по небето. С настъпването на следобеда продължих да размишлявам над плана си за действие и да гадая за отговорите на някои от по-заплетените въпроси. Скоро тръгнах нагоре по билото и въпреки няколкото завоя, Амбър продължаваше да се вижда през по-голямата част от изкачването.
Не срещнах нито един познат през целия път и в първите часове на късния следобед достигнах до Източната порта, която представлява част от древно укрепление. Оттам стигнах до „Източна Винарска“, където се намира къщата на фамилията Бейл. Поверих Дим на един от конярите на барона и забелязах, че и двамата доста се зарадваха от срещата. После отидох до предната врата и почуках. Един слуга ме уведоми, че баронът не си е вкъщи, а аз се представих и му изрицитирах съобщението на Винта, което той обеща да предаде на господаря си.
След като изпълних даденото обещание, аз спокойно се отправих пеш към двореца. Малко преди да се изкача до края на „Източна Винарска“, долових аромата на прясно сготвена храна и тутакси промених плана си обядвам чак след като се прибера. Спрях и се огледах за източника на благоуханията. Открих го от дясна страна на малкото площадче в края на улицата. В центъра му се мъдреше шадраван с кацнал върху него меден дракон, покрит с красива зелена патина, който кротко пикаеше в коритото от розов камък. Драконът бе отправил взор към разположена в отстрещната къща гостилница, кръстена „Мазето“. От двете страни на входа бяха разположени на открито десетина масички заобиколени от ниска медна ограда с гнезда за саксии по нея. Пресякох площада. Докато минавах край шадравана, забелязах, че в коритото му са нахвърляни цял куп екзотични монети, между които и един юбилеен американски долар. Минах край масичките, влязох в гостилницата, избрах си място и тъкмо когато се канех да седна на стола, чух някой да ме вика по име.
— Мърл! Насам!
Огледах посетителите край четирите заети маси, но установих, че не познавам нито един от тях. После погледът ми се плъзна още веднъж из салона и чак тогава забелязах, че на ъгловата маса вдясно се е настанил един възрастен господин, който ми се усмихва.
— Бил! — възкликнах аз.
Бил Рот скочи от стола си, по-скоро зарадван, че ме вижда отново, отколкото за да ми засвиделства почитта си. За малко да не го позная с тия мустаци и наболата брада. Бе обут в кафяви панталони със сребърен кант, подпъхнати във високи кафяви ботуши. Ризата му беше от сребриста материя, украсена с кафяви ширити, а на стола до него бе сгънато черно наметало. Върху наметалото бе положен черен кожен колан с окачен на него меч със средна дължина.