— Станал си стопроцентов местен жител. А като гледам, си успял да смъкнеш и някой друг килограм.
— Така си е — каза той. — Освен това смятам да се пенсионирам тук. Това място е точно по вкуса ми.
Седнахме.
— Поръча ли вече? — попитах го аз.
— Да, но точно в момента виждам келнера — каза Бил. — Ще му махна да вземе и твоята поръчка.
Което и направи. Келнерът дотърча и Бил поръча вместо мен.
— Твоят Тари е станал далеч по-добър — отбелязах аз.
— Доста го упражнявам напоследък — отвърна то.
— Какво прави напоследък?
— Пътувах с Жерар по море до Дейга. После отидох до един от лагерите на Джулиан в Ардън. Посетих и Ребма. Очарователно място. Вземам уроци по фехтовка. Дропа ме развежда из града.
— И най-вече из кръчмите, нали?
— Е, не само. Тук например дойдох, тъй като той притежава половината от заведението и му обещах да го посещавам най-редовно. Мястото си го бива. Кога се върна?
— Току-що — казах аз. — Приготвил съм ти поредната интригуваща история.
— Чудесно. Твоите истории са все заплетени и интересни — отбеляза Бил. — Точно като за хладна есенна привечер. Давай, слушам те.
Разказвах по време на цялата вечеря и още дълго след това. После студът започна да става леко неприятен и се запътихме към двореца. Там най-после успях да завърша разказа си, обгърнат от топлия уют на камината в една от по-малките стаи на източното крило.
Бил поклати глава.
— Ама и на теб не ти е никак скучно — каза той. — Имам един въпрос.
— Казвай.
— Защо не доведе Люк в двореца?
— Вече ти казах защо.
— Не беше достатъчно убедителен. Позволил си му да се откупи срещу някакво мъгляво обещание за информация, отнасяща се до Амбър. А как ще го хванеш отново, за да си я получиш?
— Той въобще не е такъв.
— Той е търговец, Мърл, търговец, който ти е пробутал едно голямо нищо. Това е моето мнение.
— Грешиш, Бил. Аз го познавам.
— Да, от доста време — съгласи се той. — Но доколко? Веднъж вече говорихме за това. Въпросителните около него пак са повече от нещата, с които си наясно.
— Той можеше да отиде и на друго място, а не да дойде точно при мен.
— Ти част от неговия план, Мърл. Той възнамерява да те използва, за да проникне в Амбър.
— Не мисля така — казах аз. — Не е в неговия стил.
— Аз пък мисля, че той ще използва всичко и всеки, който би могъл да му свърши работа.
Вдигна рамене.
— Аз му вярвам, а ти не. Така стоят нещата.
— Май че да — каза Бил. — И какво ще правиш сега? Ще изчакаш, за да видиш как ще се развият събитията ли?
— Имам план — казах аз. — Това, че му имам доверие, не означава, че не съм се сетил да се презастраховам. Но аз също имам един въпрос към теб.
— Слушам те.
— Ако го доведа тук, а Рандъм прецени, че фактите не са достатъчно ясни и реши да организира разпит, ти би ли поел защитата на Люк?
Очите на Бил се разшириха и той се усмихна.
— Какъв ще е този разпит? — попита той. — Не знам какъв е редът за подобни неща тук.
— Като внук на Оберон — започнах аз — Люк е отговорен пред Кодекса на Рода. И тъй като в момента Рандъм стои начело на нашия род, той ще трябва да прецени дали да забрави за неговото провинение, да назначи дело срещу него или да организира разпит. Този разпит може да бъде чисто формален или пък съвсем сериозен, в зависимост от решението на Рандъм. В библиотеката има книги, в които тези положения са описани. Едно знам със сигурност — всеки би могъл да си наеме защитник при подобни случаи.
— Разбира се, че ще поема делото — каза Бил. — Звучи ми като нещо доста необичайно на фона на досегашната ми практика. И все пак си мисля, че подобна стъпка може и да не бъде приета добре, след цялата работа, която свърших в услуга на Короната.
Допих ябълковото си вино и оставих чашата върху полицата на камината. После се прозинах.
— Трябва да вървя, Бил.
Той кимна.
— Предложението ти е чисто хипотетично, нали?
— Естествено — казах аз. — Да не забравяме, че разпитът може да бъде организиран и в моя чест.
Бил ме погледна внимателно.
— А тази презастраховка, за която спомена… — започна той колебливо — е свързана с някой нов риск, нали?
Аз се усмихнах.
— И сигурно не бих могъл да ти помогна?