— Не, не би могъл.
— Ами, успех тогава.
— Благодаря ти.
— Утре ще се видим ли?
— Привечер, може би…
Отидох до стаята си и си легнах. Трябваше да си почина, преди да се заема с това, което бях намислил. Не си спомням да съм сънувал нещо по въпроса, било то добро или лошо.
Събудих се преди изгрев слънце. Беше ми приятно да установя, че биологичният ми будилник все още си го бива.
Бих се обърнал с огромно удоволствие на другата страна, за да си доспя, но сега не можех да си позволя този лукс. Предстоеше ми ден, който щеше да е истинско изпитание за способността ми да реагирам без нито секунда закъснение. Затова станах, без да се помайвам, измих се и си облякох чисти дрехи.
След това се насочих към кухнята. Там си приготвих чай, препечени филийки и пържени яйца с чили, лук и малко червен пипер. Хапнах и няколко плода мелка от Снелтърс — нещо, което не бях правил от доста време насам.
Няколко минути по-късно излязох през една от задните врати и се озовах в градината. Навън беше мрачно и влажно, луната никаква не се виждаше, а наоколо се спускаше лека мъгла. Тръгнах по една пътека, която водеше на северозапад. Светът наоколо беше удивително тих. Побързах да приведа мислите си в унисон с него. Днес нещата трябваше да бъдат извършвани едно по едно, в строго определена последователност, което изискваше от мен да настроя съзнанието си по съответен начин. Нямаше да е зле да се захвана с това веднага.
Измъкнах се от градината през една дупка в оградата и продължих напред по пътеката, която вече далеч не беше чак толкова удобна за разходки. През следващите няколко минути тя първо се изкачваше постепенно, после изведнъж сви рязко встрани и почти веднага след това стана доста стръмна. Спрях на една издатина и погледнах назад към тъмния силует на двореца, върху който се различаваха няколко осветени прозореца. Пръснатите по небето перести облачета сега приличаха на звезден прах, на чийто фон Амбър сякаш плуваше сред океана на безвремието. Няколко мига по-късно обърнах отново гръб на двореца и продължих нататък. Предстоеше ми дълъг път.
Едва достигнал хребета на хълма, забелязах как на изток, отвъд гората, която бях прекосил, за миг проблесна една ярка ивица. Малко след това преминах край трите масивни стъпала, възпети в цял куп песни и предания, и се отправих на север. Пътеката се спусна стремглаво надолу, но веднага след завоя на североизток, наклонът стана съвсем приемлив. Когато свърнах отново на северозапад, последва нов стръмен пасаж, после още един по-лесен, след който пътят стана съвсем удобен. Останалият зад гърба ми скат на Колвир препречваше пътя на утринните лъчи, предхождащи изгрева. Небето над и пред мен беше все така изпълнено със звезди, и контурите на всичко наоколо, с изключение на най-близките скали, се губеха в полумрака. Все пак успявах да се ориентирам, тъй като веднъж вече бях минавал по този път.
На около две мили от билото на хълма забавих крачка. Тук някъде трябваше да открия склон с формата на подкова. Когато накрая го забелязах и тръгнах към него, ме обзе някакво странно усещане. Съзнанието ми го отчете напълно механично, тъй като мислите ми течаха в съвсем друга посока.
Навлязох сред каменните стени, които постепенно се издигаха от двете ми страни, открих пътеката и тръгнах по нея. Тя ме поведе първо леко надолу и после свърна към неясните очертания на две дървета, зад които се виждаше силуетът на ниска каменна постройка. Пространството около стените й бе обрасло с най-различни храсти и плевели. Знаех, че почвата, в която те бяха пуснали своите корени, е пренесена тук, за да бъдат засадени различни растения, но след това е била занемарена.
Седнах на една от каменните пейки пред постройката и зачаках слънцето да озари небето. Това беше гробницата на баща ми. Всъщност би трябвало да бъде, тъй като беше построена много отдавна, когато в Амбър са го смятали за мъртъв. Той бе споменал, че след това му е било доста забавно да идва понякога дотук. Сега, разбира се, нещата може би се бяха променили, тъй като не бе изключено моят баща вече наистина да е мъртъв. Затова и не можех да преценя как точно би трябвало да възприемам сега тази гробница. Откъм смешната или откъм тъжната й страна? Установих с учудване, че не бих могъл просто да махна с ръка на подобен въпрос. И все пак не бях дошъл тук на поклонение. Причината се криеше в спокойствието и усамотението, които се надявах да открия на това място, тъй като точно те са най-необходими на един магьосник с моята нагласа, за да успее да подготви нужните за едно важно изпитание заклинания.
А може би грешах? Може би тук ме бе довел фактът, че тази гробница все пак бе белязана с името на Коруин и това ме караше да усещам неговото присъствие. Някога бях пожелал да го опозная. Сега разбирах, че не е изключено това да е всичко, което е останало от него. Изведнъж осъзнах защо бях повярвал на Люк. В Арбор той бе казал нещо много вярно. Ако само узнаех, че Коруин наистина е мъртъв, както и кой точно е виновен за смъртта му, аз бих зарязал всичко останало, за да накарам виновникът да си плати. С кръв. Вярно беше, че не познавам Люк чак толкова добре, но въпреки това можех много лесно да се поставя на негово място и затова се чувствах твърде неловко като негов съдник.