По дяволите. Защо всеки от нас рано или късно е принуден да причини някому болка?
Изправих се. Вече бе станало достатъчно светло, за да мога да виждам какво правя.
Влязох вътре и се приближих до нишата, където бе разположен празният саркофаг. Това беше идеалният сейф, но аз се поколебах за известно време пред него, тъй като ръцете ми трепереха. Странно. Та аз добре знаех, че вътре няма нищо, че е просто един празен каменен сандък с няколко гравюри по него. И все пак ми бяха необходими няколко минути, преди да се престраша да хвана капака и да го повдигна…
Беше празен, естествено, точно като в повечето ми кошмари. Хвърлих вътре синьото копче и отново спуснах капака. Какво пък, ако Шару Гарул си го потърсеше и го откриеше тук, това навярно щеше да го наведе на нужната мисъл — че залогът в играта, с която се е захванал, е собственият му живот.
Излязох отново навън, захвърляйки мрачните си мисли в гробницата. Предстоеше ми да подготвя цял арсенал от заплетени заклинания, тъй като нямах никакво намерение да се озова на мястото, към което се бях запътил, въоръжен само с добри намерения.
ГЛАВА 11
Постоях известно време на възвишението над градината, възхищавайки се на есенната окраска на дърветата. Вятърът си играеше с наметалото ми. Дворецът бе окъпан в меката светлина на следобедното слънце. Във въздуха се бе появила лека ледена тръпка. Край мен прошумоляха няколко мъртви листа, носени от вятъра.
И все пак не бях застанал тук, за да се възхищавам на гледката. Наложи ми се да спра, за да отхвърля нечий опит — втори за деня — за контакт чрез Картите. Бях усетил първия, докато все още редях броеницата си от заклинания с помощта на Логрус. Можеше да е Рандъм — раздразнен, че съм минал през двореца, без да му се обадя, за да го запозная с хода на събитията и плана си за действие, или пък Люк — евентуално възстановен и нуждаещ се от помощта ми, за да нападне Владението. Сетих се първо за Люк и Рандъм, тъй като точно тях на всяка цена исках да избегна — просто и двамата нямаше да харесат това, което бях намислил, макар и по различни причини.
Опитът за контакт отслабна постепенно и накрая заглъхна, а аз се спуснах надолу по пътеката, проврях се през оградата и се озовах в градината. Не исках да си хабя силите с някое заклинание, затова се насочих право към една група дръвчета, които щяха да ме прикрият, ако някой случайно се покажеше от прозорците, които гледаха насам. Можех, разбира се, да се пренеса в двореца чрез Картите, но така щях да се озова право в официалната приемна, а нямах никаква представа кого мога да заваря там.
Не че не бях тръгнал в същата посока…
Прибрах се по същия маршрут, по който бях излязъл — през кухнята. Там си направих един солиден сандвич, налях си чаша мляко и продължих нататък. Изкачих задното стълбище на един дъх, прекосих малко по-бавно коридора до покоите си и накрая се вмъкнах в тях, без никой да ме забележи. Там свалих окачения на леглото колан и проверих дали последният ми меч го бива все още за нещо. После изрових един кинжал, който носех със себе си още от Царството на Хаоса. Подари ми го Боркуист — един тамошен поет, средна ръка, затова, че го уредих с щедър покровител. Сложих една от Картите в маншета на левия си ръкав и накрая измих лицето и ръцете си и дори се погрижих за зъбите си. За съжаление нямаше с какво друго да се заема, за да отложа още малко неприятното задължение, което ми предстоеше. Нямаше как — то също беше част от моя план. Изведнъж ме завладя неудържимият копнеж по едно дълго пътешествие с яхта. Е, малко безгрижно излежаване на плажа също щеше да свърши работа…
Излязох от покоите си и тръгнах надолу по стълбището в посоката, от която бях дошъл. Тръгнах по задния коридор към западното крило, като се вслушвах във всеки шум от приближаващи стъпки и във всяка произнесена наблизо дума. Наложи ми се дори да се скрия за малко в един килер, за да избягна срещата с някаква шумна групичка. Бях готов на всичко, за да се промъкна незабелязано. Накрая завих наляво, изминах още няколко метра и изчаках почти цяла минута, преди да се появя в главния коридор, който преминаваше край голямата мраморна трапезария. Наоколо нямаше никой. Чудесно. Тази трапезария се използва само при официални случаи, но откъде можех да знам дали точно днес в Амбър не е някакъв празник.