Щом стъпих на пода, спрях и извиках няколко пъти, но в отговор долетя само зловещото ехо на собствения ми глас.
Отидох до полиците и взех в другата си ръка още един фенер с пълен резервоар. Едва ли щеше да ми е излишен, особено ако успеех да се загубя. После тръгнах надясно, тъй като тунелът, който исках да открия, се намираше в тази посока. След като повървях доста, реших все пак да вдигна фенера и да се огледам, тъй като ми се стори, че съм отишъл твърде далече. Наоколо не се виждаше никакъв вход на тунел. Погледнах назад. Постът в края на стълбата все още се виждаше. Продължих напред, разчитайки на спомените, които бях запазил от предишния път.
Изведнъж стъпките ми отекнаха по-съвсем различен начин. Изглежда се приближавах към някаква стена, с други думи — към препятствие. Отново вдигнах фенера.
Да. Наситен мрак право пред мен и стена вдясно. Продължих напред.
Светлината от фенера се плъзгаше по грубите каменни стени на подземието и сенките танцуваха неудържимо по тях. После вляво се появи страничен тунел. Подминах го. Доколкото си спомнях, скоро трябваше да стигна и до втори. Ето го…
Третият се оказа малко по-далеч. После дойде ред на четвъртия. Мимоходом се запитах, накъде ли водят. Никой досега не ми бе споменавал за тях. А може би просто никой не знаеше накъде водят? Към чудновати пещери с неописуема красота? Към отдавна забравени складове? Или пък наникъде? Някой ден, когато любопитството ми бъде подплатено със свободно време…
Пети тунел…
И още един.
Трябваше ми седмият поред. Спрях, след като достигнах до него. Всъщност не беше чак толкова далече. Замислих се за другите, които бяха достигали преди мен до тежката, обкована с метал врата. Вдясно от мен, на една забита в стената кука, бе окачен голям ключ. Свалих го оттам, отключих вратата и после го върнах на мястото му, тъй като бях убеден, че войникът ще провери при някоя от обиколките си дали вратата е заключена. За пореден път се зачудих какъв е смисълът въобще да я заключват, щом ключът виси непрекъснато на крачка от нея. Това създаваше впечатлението, че очакваната опасност би могла да дойде по-скоро отвътре. Бях попитал и за това, но никой не можа да отговори на въпроса ми. Традиция, това беше всичко, което знаеха по въпроса. Жерар и Флора ме посъветваха да попитам съответно Рандъм и Файона. Те пък ме насочиха единодушно към Бенедикт, но вече не си спомнях дали бях успял да попитам и него.
Бутнах силно вратата. Никакъв ефект. Оставих фенерите на земята и я бутнах отново, този път още по-силно. Вратата изскърца и потъна бавно навътре. Взех отново фенерите и влязох вътре.
Вратата се затвори сама зад мен, а Фракир — като рожба на Хаоса — запулсира бясно. Сега вече си спомних защо предишния път никой не бе ме посъветвал да взема допълнителен фенер — тлеещите очертания на Лабиринта хвърляха достатъчно светлина наоколо.
Първия фенер оставих близо до края на Лабиринта. После запалих и втория и го занесох до една точка в противоположния край. Сигурното си е сигурно. Сега вече хич не ми пукаше дали светлината, прииждаща от очертанията, ще се окаже достатъчна или не. Проклетото нещо и без друго ми се струваше достатъчно призрачно и страховито.
Отидох до ъгъла, откъдето започваше сложната плетеница от линии и внимателно я огледах. Да накарам Фракир да се укроти беше лесно, но със собствените ми опасения нещата стояха другояче. Образът на Логрус се бе разбунтувал в мен. Чудех се дали Знакът на Хаоса ще реагира по-бурно, ако се опитам да мина отново по него, след като вече носех и Лабиринта в себе си. Безсмислена главоблъсканица…
Опитах да се отпусна. Дишах дълбоко. Затворих за малко очи. Клекнах няколко пъти. Раздвижих раменете си. Нямаше какво да чакам повече…
Отворих очи и стъпих върху Лабиринта. Около крака ми тутакси изскочиха искри. Крачка напред. Още искри. Едва доловимо пращене. Нова крачка. Усетих леко съпротивление при следващата…
И ето ти отново същите усещания — ледената тръпка, лекият шок, преходът между по-леките и по-трудните участъци. Някъде в мен имаше вече готова карта на Лабиринта и аз сякаш следвах указанията й, докато се движех но първата крива. Съпротивлението нарастваше, наоколо хвърчаха искри, косата ми се бе наелектризирала, при всяка следваща стъпка се разнасяше пропукване, тялото ми вибрираше…