— Какво искаш всъщност? — извиках.
Металическият глас не се поколеба нито за миг.
— Твоята кръв, твоето тяло, душата ти и мислите ти.
— А какво ще кажеш за колекцията ми от марки? В замяна искам само нея.
Пристъпих към Джасра и сложих ръка на рамото й.
— За какво ти е притрябвала, смешнико? — попита магьосникът. — Тя е най-безполезната вещ, която би могъл да намериш тук.
— Тогава ме остави просто да си тръгна с нея.
— Ти колекционираш марки, а аз — самонадеяни магьосници. Тя ми принадлежи. Ти си следващият.
Усетих как силата на фонтана се надига срещу мен, но въпреки това извиках:
— Какво толкова имаш срещу своите братя и сестри, посветени в Умението?
Отговор не последва. Вместо това към мен се понесе истински порой от летящи остриета — ножове, брадви, счупени бутилки, бръсначи. Активирах и последното би защитно заклинание — Воалът на Хаоса. Изведнъж се озовах в мъглява, пращяща сфера, която ме отдели от околния свят. При допир с нея всеки от смъртоносните предмети се превръщаше в космически прах.
— Как да те наричам? — изкрещях аз, за да надвикам последвалата шумотевица.
— Маска! — последва не особено оригиналният отговор на магьосника. Бях очаквал по-скоро нещо в традициите на американския комикс. Нещо от сорта на „Синия кошмар“ или „Маската на Смъртта“.
Не разполагах с повече защитни заклинания и затова вдигнах лявата си ръка, така че от подгъва на ръкава ми да се подаде скритата там Карта на Амбър. Концентрирах се върху образа на двореца. Няма да крия, че ме изпълваше истинско задоволство при мисълта за заклинанието, което си бях оставил в резерв.
— Тя няма да ти свърши никаква работа — каза Маска и се приготви да ме атакува отново,
— Много ти здраве тогава — отвърнах му аз, завъртях китките си, насочих пръсти право към него и произнесох ключовата дума на заклинанието, което сигурно щеше доста да го изненада.
— Око за око! — извиках след това и върху Маска се изсипа най-големият и пъстър букет, който съм виждал през живота си. И ароматът си го биваше.
Последва мълчание и приливът на непознатата сила утихна. Аз продължих да се взирам в Картата и вече бях установил контакта, когато той се изправи, отрупан с пъстри цветчета, като истински дух на Пролетта, и каза:
— Сега вече ще те спипам.
— Още не съм свършил — отбелязах аз и изрекох финалната дума на заклинанието. Солиден пласт оборски тор покри ужасяващия владетел на цитаделата.
Направих крачка напред и се озовах в Тронната зала на двореца в Амбър, помъкнал Джасра под мишница. Вдясно от мен бе застанал Мартин с чаша вино в ръка. Той разговаряше със соколара Борс, който се втренчи изумено в мен. Това накара Мартин да прекъсне изречението си по средата и да се обърне.
Оставих Джасра близо до вратата. Засега не ми се занимаваше с нея, пък и не бях решил какво ще я правя, след като разруша заклинанието. Затова я използвах по предназначение и метнах наметалото си върху ръката й. После отидох до близкия бюфет, за да си налея чаша вино и кимнах на Борс и Мартин, докато минавах край тях.
Пресуших виното до последната капка, оставих чашата и им казах:
— Само не си издълбаваите имената върху нея.
После излязох от залата, намерих в източното крило стая със свободно канапе, проснах се на него и затворих очи.
Какво да се прави, красивите цветя понякога вървят заедно с тора. Такъв е животът.
ГЛАВА 12
Наоколо беше ужасно задимено. Имаше и един огромен червей, осветен от разноцветни отблясъци. Всеки звук придобиваше форма, после достигаше пределната си височина и накрая избледняваше. Мълнии, прииждащи от всички Сенки, пробождаха плътта ми и се стопяваха в Мрака. Краят на червея не се виждаше. Цветя с кучешки глави щракаха с челюстите си, опитвайки се да ме захапят, и махаха яростно с листа. Прииждащият дим спря пред провесен от небето светофар. Червеят — не, гъсеницата — се усмихна. Заваля унил, заслепяващ дъжд, после всяка негова капка се превърна в кристал…
„Какво не й е наред на тази картина?“ — се чудеше нещо в мен.
Отказах се. Не можех да преценя. И все пак нещо в този пейзаж не се движеше в правилната посока…
— Господи! Мърл…
За какво съм му притрябвал пак на Люк? Защо просто не ме остави на спокойствие? Все нови и нови проблеми.
— Хайде, погледни насам.
Обърнах се и видях плеяда от ярки сфери — а може би комети — които очертаваха плетеница от светлини. Плетеницата се изсипа върху гора от чадъри.
— Люк — започнах аз, но едно от цветята е кучешки глави ме ухапа и аз забравих въпроса си. Картината пред мен се превърна в стъклопластика, през която проблесна светкавица. Отвъд се виждаше дъга, която…