— Люк, където и да си — започнах аз, — ако можеш да ме видиш, огледай се добре и чуй добре какво ще ти кажа. Тя е при мен. Виждаш ли? Каквото и да си намислил, не забравяй за това.
Залата потръпна бясно. Сякаш се намирах в картина, която някой, неизвестно защо, бе решил да разтърси рязко. После всичко утихна отново.
— Е?
Нищо. После кикот.
— А, моята майка — закачалката за шапки… Леле, леле. Благодаря ти, друже. Представлението си го биваше. Жалко, че не можах да се свържа с теб по-рано. Не знаех, че си проникнал вътре. Разбиха ни на пух и прах. Изсипахме им войници с планери, но те бяха подготвени и за това. Смачкаха ни. Вече не си спомням съвсем точно… Боли!
— Добре ли си?
Последва нещо като въздишка и тогава в залата влязоха Рандъм и Дропа, следвани от могъщата фигура на Бенедикт, който стъпваше безшумно като смъртта.
— Мърл! — извика Рандъм. — Какво става тук?
Поклатих глава.
— И аз не знам.
— Добре съм — долетя съвсем слабо гласът на Люк — Напомни ми да черпя едно питие.
В центъра на залата се разрази яростна вихрушка. Миг по-късно от нея нямаше и следа, а на мястото й се бе появил голям правоъгълник.
— Нали си магьосник — каза Рандъм. — Направи нещо!
— Не знам какво, по дяволите, е това — отвърнах му аз. — Никога не съм виждал нещо подобно. Прилича на неконтролирана магия.
В правоъгълника се появиха очертанията на човешка фигура. Контурите й ставаха все по-наситени и реални… Това беше Карта, огромна, увиснала във въздуха Карта, която продължаваше да се материализира. Фигурата…
На Картата бях изобразен аз. Загледах се в собственото си лице. То също се загледа в мен и се усмихна.
— Хайде, Мърл. Купонът тече — чух да казва Люк и Картата се завъртя бавно около вертикалната си ос.
Звънът на кристални камбанки изпълни залата.
Правоъгълникът се обърна така, че от него остана само една черна рязка, която потръпна и се разтвори като театрална завеса. Зад нея се появиха разноцветни гроздове от ярка светлина. Видях и гъсеницата, която пуфкаше от наргилето си, гигантски чадъри и бляскав парапет…
През процепа се подаде ръка.
— Насам.
Чух как Рандъм пое дълбоко въздух.
Бенедикт измъкна неусетно меча си и го насочи към Картата, но Рандъм сложи ръка на рамото му и каза:
— Не.
Наоколо звучеше странна, хаотична музика, която ми се стори съвсем подходяща за случая.
— Идваш ли, или оставаш там? — попитах аз.
— И двете.
— Ти обеща да ми кажеш нещо жизненоважно за сигурността на Амбър, Люк. Майка ти е в безопасност, да чуем каква е тайната.
— Онази, от която зависи твоят живот?
— Онази, от която зависи сигурността на Амбър.
— А-а, тази тайна значи.
— Нямам нищо против да науча и другата.
— Съжалявам. Дължа ти само една тайна. Коя да бъде?
— Тази за Амбър — отговорих аз.
— Далт — каза Люк.
— Какво за него?
— Дийла Десактрикс е негова майка…
— Това вече го знам.
— Тя е била пленница на Оберон цели девет месеца, преди да се роди Далт. Оберон я изнасилил. Затова Далт ви мрази толкова, момчета.
— Глупости! — казах аз.
— И аз това му казах, след като ми продъни ушите с тази история. Предизвиках го да прекоси Лабиринта
— И?
— Той го направи.
— Аз също научих наскоро за това — каза Рандъм — Един от моите емисари ми донесе тази информация от Кашфа. Не знаех обаче, че е преминал през Лабиринта.
— В такъв случай ви дължа още нещо — каза бавно и неохотно Люк. — Добре, слушайте. Далт ме посети на Земята. Именно той е разбил моя склад и е взел оттам складираните оръжия и амуниции. После запалил сградата, за да прикрие кражбата. Все пак успях да намеря свидетел. Та Далт може да цъфне при вас всеки миг. Не знам точно какво е намислил.
— Още един роднина е решил да ни погостува — каза Рандъм. — Как ми се иска да бях единственото дете в семейството.
— Проблемът си е изцяло ваш — каза на Люк. — Сега сме квит. Подай ми ръка!
— Идваш ли?
Той се изсмя и сякаш цялата зала се наклони. Процепът се разшири и ръката сграбчи моята собствена длан. Нещо не беше наред.
Опитах се да го изтегля към себе си, но вместо това сам политнах напред. Стори ми се, че в това ръкостискане има сила, която би могла да разтърси Вселената. Завесите се разделиха пред мен и аз отново видях ярката линия. Обутия в ботуш крак на Люк бе стъпил върху нея.
Някъде далеч зад мен чух Рандъм да вика: „Бе дванайсет! Бе дванайсет!“
…После вече не можех да си спомня какъв е проблемът. Мястото ми се стори прекрасно. Колко глупаво от моя страна, че съм объркал гъбите с чадъри.