— Тук — каза молецът и спря пред една деликатна дървена масичка. — Точно тук. — Подпря се тежко на бастуна си, а сивото му лице се изопна, било от недоизлекуваните рани, било от нещо друго. — Душите да ни пазят, колко време е било тук?
— Какво? — попита Тисамон, изгубил търпение, и влезе в стаята. — Какво е било тук?
— Не го ли усещаш, Тисамон? — попита натъртено Ахеос. Ариана погледна богомолкородния и видя как лицето му се напряга.
— Да — продължи Ахеос, — явно усещаш нещо, както и трябва. В последните дни на Вещото време, Тисамон, когато в света царял хаос, бил извършен един ритуал, едно отчаяно, забранено заклинание, могъща магия. И когато магията се объркала, когато се отскубнала от контрола на създателите си, причинила на света такива злини, каквито ние с теб дори не можем да си представим. Хора от твоя народ, Тисамон, и от моя, решили да действат на своя глава и по един или друг начин да обърнат хода на историята, дори с цената на най-черна магия. И се провалили, провалили се толкова ужасно, че освободената буря заличила завинаги крепостта Даракион и втъкала душите на обитателите му в дърветата на леса. Миазма отпреди петстотин години, която е непокътната и до днес.
Тисамон стискаше зъби и в очите му тегнеше странно изражение, което Ариана с удивление разчете като страх.
— И това… нещо? — попита прегракнало той.
— Сърцето на ритуала. Самата ядка на Даракион. А сега някой го е откраднал — отвърна Ахеос.
— А Даракион иска то да…?
— Иска го забравено и непотърсено. Така, както е било тук, в Колегиум, където никой не знаел какво представлява и никому не би хрумнало да го използва, на сигурно място зад непристъпните стени на лишените от въображение бръмбарородни. Но ето че сега то е привлякло нечие внимание. — Прехвърли погледа си от богомолката към Ариана. — Пред вас не е нужно да претеглям думите си, нито да опростявам истината. И двамата сте наясно каква сила има в магията. Този артефакт, изглежда, е най-могъщата реликва, оцеляла от епохата на Вещото време, най-великата магия в света днес. Магия черна, уви. От черна по-черна. Ти си виждал Даракион, Тисамон, и знаеш за какво говоря. Попадне ли в ръцете на човек, който знае как да го събуди, артефактът може да нанесе немислими поражения.
— Сериозно? — попита Ариана. — Познавам магьосници и те… не са като старите магове, за които се разказва в нашите легенди. Виждала съм манипули, които преобръщат убежденията на хората, виждала съм да правят номера със зарове и с образи, които уж ги виждаш, а после изведнъж изчезват. А после идва някой бръмбар и ти казва, че всичко е масова истерия и трик с огледала. А сега ти казваш… не знам, сега светът е толкова различен, че просто не виждам как някаква велика древна магия идва и ни връща във Вещото време.
— Вещото време отдавна е свършило — съгласи се Ахеос. — Но силата, скрита в това нещо — малка кутия, която се побира в шепа, — има потенциала да промени света. Бръмбарите, за които говориш, и другите Умели раси, няма да признаят, че пораженията са дело на магия, но въпреки това ще ги усетят в пълна мяра на гърба си — защото тази магия ще посее мрак в умовете и сърцата на всички, ще породи лудост, ще вгорчи приятелства, ще отрови любовта. И мога да се хвана на бас, че онзи, който дръзне да я пробуди, не ще съумее да я контролира, така както не са съумели да я контролират създателите й преди пет столетия.
— А сега е в ръцете на някакъв паякороден — добави Тисамон, — който може да е навсякъде.
— Толкова малко вяра ли имаш в способностите на един провиждащ? — попита го кротко Ахеос. — Знам у кого е артефактът, защото и преди съм се сблъсквал с нея. Усещам следа от присъствието й тук, в тази стая.
— Ти говориш за жена, но аз видях мъж — възрази Ариана.
— Жена е, повярвай ми. — Ахеос поклати глава. — Същата, която ни шпионираше в Хелерон под маската на онзи полуроден занаятчия.
— Но ти я уби! — възкликна Тисамон.
— И аз така си мислех — каза Ахеос. Притокът на магия в този невеж за незримото град беше разтърсващ. Тежката сянка на липсващата кутия с един замах заличаваше здравомислието и технологиите на бръмбарородната цивилизация. — Сега знам, че съм сгрешил, защото тя е била тук, макар и под чуждо лице, и си е тръгнала с Кутията на сенките.