Максин хвърли поглед към телохранителите. Лицата им си оставаха грижливо безизразни. Не беше очаквал Алвдан да поеме инициативата в свои ръце и това развитие на нещата беше крайно неблагоприятно. Алвдан не беше глупав и преценката му току-виж свърнала в неочаквана за Максин посока. Преценка, която генералът захранваше с грижливо подбрана информация, която не винаги включваше цялата истина.
— Ако мога да попитам… — започна бавно той.
— О, генерале, виж се само! — каза Алвдан с широка усмивка. — Нали не си мислиш, че вече нямаме нужда от теб? Глупости! Ти все още си най-довереният ни съветник. Наш… е, щяхме да кажем брат, но хайде да не е точно това.
„Отлично помня какво направих с братята ти по твоя заповед“ — помисли си Максин.
Алвдан явно си мислеше за същото.
— Бихме те нарекли приятел, само дето императорът няма приятели. Ти си най-главният сред слугите ни и ще трябва да се задоволиш с това.
— За мен е чест, ваше величество.
— Ние, разбира се, възнамеряваме да превърнем Сзар в нагледен урок за всички — обясни Алвдан. — Пратихме да ни доведат един специален човек, един екзекутор. Той ще научи провинциите, че Империята изисква покорство, пълно и незабавно подчинение. Няма да допуснем бунтовете да се разпространят. Всеки град в Империята ще научи името на Сзар. Ще превърнем Сзар в нарицателно, което да държи под ключ всички бъдещи бунтове, в лекарство за всички бъдещи зарази.
— Но кого сте повикали, ваше величество? — попита Максин, едва сдържаше нетърпението си.
Алвдан произнесе едно име и Максин смръщи вежди, докато преравяше многотомния склад на паметта си. А после се сети и разбра.
Максин беше убиец и много пъти беше отнемал живот за своя изгода, а още по-често други бяха отнемали живот по негова заповед. Но когато сега се замисли върху идеята, когато си спомни последните доклади и резултатите от тестовете, го полазиха ледени тръпки.
„Сзар е на път да влезе в учебниците по история — каза си той. — Всъщност, когато това приключи, Сзар може и да не съществува другаде освен в учебниците по история.“
„Той каза, че няма да забележа промяна.“
Огледалото беше истинско произведение на изкуството във формата на пясъчен часовник, с рамка от злато и сребърен филигран, а във вътрешността му на тънки жички висяха пеперуди и водни кончета от благородни метали. Трофей от Дванайсетгодишната война, който, по липса на други кандидат-собственици, накрая се бе озовал тук, в нейните покои.
Сега огледалото й показваше същото, което беше виждала винаги — бледнокожа и стройна осородна жена, косата й навита спретнато на върха на главата. Ето я и познатата нотка на уязвимост в погледа, родена от дългия флирт със смъртта и от жестоките капризи на брат й. Седа прибра кичур коса зад ухото си и се взря отново в огледалото, търсеше някакъв знак за магията, която Уктебри твърдеше, че е вложил в нея.
„Магията е фино изкуство — беше й обяснил той. — По-добре е да се работи с качества, които вече са налични, отколкото да се създава нещо от въздуха. Ти вече си възхитителна представителка на своята раса, затова аз само ще полирам красотата ти.“
Истината бе, че никой никога не я беше наричал красива и й стана малко тъжно, задето първият й обожател трябваше да е не друг, а изнемощелият кръвопиещ комаророден старчок.
„Ако татко още беше жив, къде ли щях да съм сега?“ Щеше да е омъжена, несъмнено, при това за жених по чужд избор. Брат й Алвдан никога не бе отварял дума да я омъжи за някого, дори за най-доверения си лакей Максин. Страхуваше се от амбициите на евентуалните й деца, а още повече от амбициите на евентуалния й съпруг, които неизбежно щяха да се разраснат.
„Единствената полза от революцията — беше й казал Уктебри — е, че остави магията в миналото. Сигурно ще попиташ каква е ползата от това? Ти не вярваше в магията, преди да се срещнем, не вярват и сънародниците ти из цялата Империя. Суеверия, махвате с ръка вие, древни легенди и щуротии. Благодарение на това ваше невежество обаче дори най-елементарното магическо заклинание може да заблуди всички ви, защото вие, Умелите, възприемате света и събитията в него като следствие от логическите закони на механиката. Човек полудява и убива най-добрия си приятел, но вместо да каже «бях омагьосан», както би направил всеки в подобна ситуация преди пет столетия, казва: «той си го просеше». Измисля си мотиви постфактум и дори не му хрумва да се замисли за недоловимото влияние, което го е подтикнало към тази немислима доскоро постъпка.“