— Аз имам работа тук — повиши глас Дрефос — и не мога да я зарежа по средата. Върви да намериш някой друг, който да ви свърши мръсната работа.
— Работата не е моя, сър. Видяхте ли откъде идва заповедта?
Дрефос сведе поглед към свитъка. Куриерът едва ли забеляза нещо, но Тото познаваше полуродния занаятчия достатъчно добре и видя как очите му едва доловимо се разширяват.
— Така… — продължи Дрефос с по-спокоен тон. — Това е абсурдно. Ти какво знаеш за тази история? Нямам възможност за избор, така ли?
— Заповедта е издадена лично, сър — отговори сержантът, видимо доволен от възможността да съобщи лошата вест на този полуроден с по-висок чин от неговия. — Забележете също, че изрично ви се нарежда да вземете и работата си с вас.
Тази подробност с нищо не подобри настроението на Дрефос. Той дълго стоя неподвижен, вперил поглед в писмото. Умът му беше другаде, чертаеше планове за логистично обезпечаване, съобразяваше бройки, правеше изчисления. Устните му току потрепваха, забеляза Тото, сякаш шефът му с мъка сдържаше гнева си, обмисляйки поставената задача. Касзаат и Големия Грейв изглеждаха в същото неведение като Тото. Каквато и заповед да беше пристигнала от Капитас, явно бе изпреварила всички слухове за съдържанието си.
Дрефос оголи зъби и издиша продължително, със съсък.
— Тото, намери ми заместник от инженерния корпус, който да поеме нещата тук.
— Сър? — заекна Тото. „За мен ли е? Моето име ли се споменава в писмото?“
— Ти ще дойдеш с мен. Както и целият екип, проектите, всичко. Ще вземем също и големи товарни автовозила. Ще продължа работата си по пътя. Не мога да прекъсна нещо толкова важно.
— Но къде отиваме, сър?
— Уведоми и останалите — каза Дрефос. — Пращат ни в Сзар.
Нищо не трепна върху лицето на Касзаат. Но Тото знаеше, че в главата и сърцето й вилнее буря.
24.
Езеро Лимния нощем — гигантска водна шир, окъпана от лунния светлик, възвряла от биещите я дъждовни капки, разръфана по бреговете от гъсти тръстики, белязана от сенките на водомерски салове и лодки. Неприятна гледка по всякакви стандарти.
Тисамон стоеше на брега и гледаше нашарените от дъжда води. Облаците току се разбридваха колкото жалко парче от луната да се провиди в пролуките и тогава чистата й светлина се изливаше надолу, но във водите отражението й беше грозно и петносано, като лице, белязано от болест и упадък.
„Ако бях провиждащ, каква ли поличба щях да съзра в това?“
Наоколо газеха водомерки, заети с езерните си дела, и не му обръщаха внимание. Разбира се, сигурно имаше и други бродници тази нощ. Всеки момент имперски патрул можеше да се изсипе между паянтовите колиби със заповед за арест или екзекуция. Тисамон дори се надяваше на нещо такова, но като никога Империята бе влудяващо отсъстваща, а неговият сърп — влудяващо неокървавен.
Беше сам с мислите си и това го смущаваше, защото, оставени сами на себе си, те упорито се отклоняваха от настоящата задача — тайнствената кутия и предстоящия търг. Когато отпуснеше юздата на мислите си и те литнеха като хвърчило по силен вятър, един и същи въпрос излизаше на преден план: „Какво ли прави тя сега?“ Отдавна не го бяха тормозили такива фантазии — сияйна броня, дълъг прав меч в съвършена стойка, извитите шипове на палците й, стихийното изящество на бойния й танц. „Нима дори това ужасно място, нима дори огромното разстояние, което поставих помежду ни, нима не са достатъчни?“ Надявал се беше споменът за нея да избледнее в ума му заедно с милите, които ги деляха, но напразно — със същия успех можеше да е довел Фелисе Миен със себе си.
„Толкова е бърза, толкова опасна! Едва не ме уби при първата ни среща.“ Вече не помнеше откога не е имал толкова достоен противник, откога не са го изправяли пред такова предизвикателство. Винаги бе имало само една, способна да подпали кръвта му при всеки сблъсък на остриетата.
„Атриса, прости ми.“
Майката на Тиниса, видението й, се яви пред него и впи обвиняващ поглед в очите му. Богомолките се обричаха до живот, това беше добре известно, и овдовелият партньор прекарваше сам остатъка от дните си. До живот, винаги. Той беше обвързал себе си към Атриса, дал й беше дете дори, а сега… това. Тя.
Опита се да прогони дуелистката водно конче от мислите си, но със същия успех би могъл да я надвие в двубой. Фелисе танцуваше, приклякаше, но не искаше да се махне. Доплака му се, а после ръцете го засърбяха да убие нещо.