Беше оставил Сеф на грижите на Нивит. Не му беше времето да мисли за това, разбира се, но гребането освобождаваше ума и отваряше вратите му за неканени мисли. „С Нивит се познаваме от години.“ Само че Нивит беше преди всичко бизнесмен, а Гавед се държеше като сантиментален глупак. „Би трябвало да я продадем на езерните хора и да приключим с това.“
Предпочиташе да приема, че в работа като неговата хората, които преследва и залавя, са престъпници. Лоши и безотговорни хора, които се крият от закона. Дори когато знаеше, че са просто избягали роби или политически неудобни нещастници, търсещи спасение от жестоката ръка на Рекеф, той пак предпочиташе да ги смята за криминални елементи. Предпочиташе да вижда себе си като добрия герой.
Талрик, чието дразнещо присъствие Гавед усещаше зад себе си на носа на малката лодка, несъмнено би приравнил „добрия герой“ с онзи, който работи за интересите на Империята. Поне доскоро бе разсъждавал така, преди самият той да изпадне в немилост. Гавед обаче така и не бе успял да си затвори очите за фалша на този възглед и именно затова беше готов да работи двойно повече от всеки имперски войник, щом нямаше друг начин да стои далеч от императора.
„Но винаги се връщам“ — помисли си горчиво. Трудно беше за осороден да си изкарва прехраната сам. Незнайно как винаги се оказваше, че възложените му поръчки носят имперски печат.
Поне Сеф нямаше нищо общо с Империята. „Няма да я продам на езерните бръмбари, надявам се, че и Нивит ще издържи на изкушението. Че отдавнашното ни приятелство ще се окаже достатъчно силна спирачка.“ Дори беше прехвърлил на Нивит всичкото злато, платено му от Стенуолд. „Голям глупак съм.“
Талрик гледаше прибуленото в мъгла езеро, раздвижвано тук-там от призрачния пробег на поредната приплъзваща се водомерка, поела по лични дела. Мракът, изглежда, ги изваждаше масово в езерото, но пък те си бяха такива — същества, родени за сенчести сделки на ръба на закона и отвъд него. Сцила беше същата. Винаги предпочиташе да работи под прикритието на мрака, да крие дори маските на менливото си лице.
Дали изобщо помнеше истинския си образ? Дали всяка сутрин не нареждаше пред огледалото пъзела на собственото си лице и дали успяваше да го уподоби докрай?
„Двамата с теб имаме сметки за уреждане“ — реши Талрик. Нямаше нищо лично против Сцила, но сблъсъкът помежду им изглеждаше логичен и предрешен. Сблъсък, в който той, Талрик, трябваше да излезе победител. Той, който до неотдавна я снабдяваше с поръчки от името на Империята, трябваше да е човекът, свалил я на колене.
Наближаваха огромния сал. Няколко лодки вече бяха пристанали до него, а водомеркородни мъже чакаха в готовност да привържат въжетата на поредния доплавал съд. Талрик стисна Гавед за рамото в знак да спре, малката лодка измина по инерция последните метри, после две водомерки уловиха носа й с дългите си ръце и я привързаха за сала. Талрик пусна по няколко монети в ръцете им, тежки хелеронски централи, които местните предпочитаха пред имперската валута. След това доказателство за богатството си — всъщност част от изчерпващия се вече бюджет, който Стенуолд беше отпуснал за финансиране на мисията им, — можеше да е спокоен, че няма да му задават излишни въпроси. Точно както се беше надявал. Сцила беше подбрала това място заради предимствата му, но волю-неволю трябваше да се примири с недостатъците му.
Стъпи на сала, като размаха няколко пъти криле за равновесие. Болката в хълбока се обади отново, спомен от раната, която Даклан му беше нанесъл недалеч от стените на Колегиум. Винаги се беше гордял с доброто си здраве, раните му заздравяваха бързо, но този път беше истинско чудо, че изобщо оцеля.
В желанието си да запази в дълбока тайна мястото на търга Сцила беше допуснала грешка. Смяташе, че е докарала купувачите най най-удобното за себе си място. Вярваше, че тук, насред езерото, далеч от брега, нищо не я заплашва.
Талрик се сдържа да не се усмихне. Нямаше представа колко добре или зле плуват паякородните, но знаеше, че не могат да летят. Колкото и хитра да се пишеше Сцила, този път сама си беше отрязала всички бързи пътища за бягство.
Другите се качиха след него. Изобщо не приличаха на свита, придружаваща богат купувач. Приличаха на нервни крадци. Тиниса притискаше китката си и Талрик видя, че малката рана пак се е отворила.
В очите на лейтенант Бродан мътните води на езерото бяха метафора на посоката, в която беше поела собствената му кариера. „Сигурно съм полудял, иначе нямаше да дойда тук с дъртата проклетница. Хората ми със сигурност ме мислят за луд.“ Четеше го по лицата им. Последвали го бяха в дъжда и студа и вече съжаляваха дълбоко. Вече два часа клечаха в мрака сред тръстиките. От време на време някой плъзгащ се по водата водомеркороден спираше погледа си на тях и без съмнение се подхилваше вътрешно на дебнещите оси.