— Ти… стой далече от вратата, става ли? — нареди той и момичето се сви послушно в най-тъмното кьоше на бараката. „Послушно“, това беше детайлът, който придаваше правдивост на невероятната й история. Девойката винаги правеше каквото й се каже, за разлика от всички останали паяци, поробените дори. „Това може да се окаже по-лесно от очакваното.“
Премести се встрани от вратата и погледна през една от шпионките към тъмната улица отвън. „Момичето сигурно си въобразява.“
Ала мисълта още не беше заглъхнала в главата му, когато различи дребна промъкваща се сянка, фигура дългокрака и изгърбена, почти като на водомерка, но не съвсем. Премести се пред друга шпионка и видя широкоплещест силует в броня. Още два силуета чакаха в сенките наблизо.
„Как го нарече тя — Со̀лен?“ Почтено бръмбарско име, но тези езерни обитатели не бяха почтени бръмбари. А сега Со̀лен, или както там му беше името, идваше тук.
„Идва за наградата. Като нищо може да носи и парите.“
Нивит погледна през рамо към паякородното момиче и се намръщи. Гавед си беше мек открай време, а сега съвсем беше омекнал покрай момичето, но скоро така или иначе щеше да му мине.
Водомеркородният се усмихна горчиво. „Утре сутринта има да се псувам…“
В момента обаче имаше съвсем ясна представа как стоят нещата. Езерните обитатели искаха да си я приберат, но не защото е била тяхна робиня — по собствените й думи те нито се грижеха, нито скърбяха за робите си. Искаха да си я приберат просто за да не разкаже за тях на хората.
„Което поставя мен в същата категория.“
След като си приберяха Сеф, от тяхна гледна точка Нивит ставаше напълно излишен и дори вреден. А какъв смисъл да се разплащаш с човек, когото след това ще убиеш, за да му затвориш устата?
Хукна към дъното на бараката, стисна пътьом Сеф за китката и я завлече в стаята на Скрит. Тук пазеше една от тайните си. Скрит примигваше сънено откъм леглото си и се чудеше какво става. Но Нивит се интересуваше не от нея, а от лоста на задната стена.
Повечето водомеркородни не бяха Умели. Не бяха техническа раса, не се занимаваха със занаяти и не разбираха от машини. Ала малък процент разбираше и този процент растеше с всяко следващо поколение едновременно с промяната, която търпеше расата на Нивит.
Самият Нивит беше Умел. Дръпна лоста с всичката сила на кльощавите си ръце, издърпа го до долу и в стената плавно и тихо се отвори изход към една задна уличка. В същия миг юмрук в бронирана ръкавица потропа силно на предната врата.
Нивит погледна ококорената Сеф и кимна към новопоявилия се изход.
— Тръгвай — изсъска той, но тя не реагира. Разбра какво й казва Нивит чак когато Скрит я побутна напред. Мисълта да избяга сама, изглежда, я плашеше повече и от миризмата на езерните обитатели.
Нивит тръгна решително към предната врата с ръка върху дръжката на ножа си.
Сеф трепереше, внезапно озовала се на непозната улица в този ужасен и грозен град, сама под гигантското тъмно небе. Добре поне че беше тъмно — мракът щеше да я скрие от слугите на майстор Со̀лен (макар не и от самия него, защото той виждаше в тъмното), а и да я спаси от непривичната слънчева светлина, която изгаряше кожата й.
Стоеше изгубена и уплашена на една от многото улици в ужасния Джерез, някъде наблизо майстор Со̀лен я търсеше в мрака заедно със слугите и робите си, а тя нямаше къде да отиде. Водомеркородният Нивит току-що я беше изгонил. Сухоземният бръмбар Белоуерн беше мъртъв, плаващият му палат беше плячкосан, хората му — избити. Сеф беше съвсем сама.
Избягала беше от езерото, защото знаеше, че отвъд водите му има друг свят. Но никога не й беше хрумвало, че този свят може да е толкова различен. Често бе излизала от сияйния джоб на Сколарис, изплувала бе на повърхността да събере въздух и да погледа скришно дългокраките обитатели на горния свят, които щъкаха неуморно по незнайните си дела. Не беше очаквала, че ще е толкова трудно да живее тук с жегата, студа, вятъра и ужасяващата бездна на надвисналото небе. Сега й се искаше да се прибере у дома в просторните куполи на подводния град, но знаеше, че никога повече няма да види Сколарис. Всичко сочеше, че в небето има само една звезда, към която да се насочи.
Трябваше да намери Гавед. Той можеше да я защити от големия свят и от майстор Со̀лен. Само че Гавед беше тръгнал по водата с другите — със суровия убиец и неговата паякородна ученичка, и с онзи, сърдития, който мразеше всички и най-вече себе си. Отишли бяха да вземат нещо, което им трябваше.