А после Ахеос извика, защото тръни и бодили изникнаха кървави от кожата й, раздраха я на парцали, шипки и парливи лиани прободоха тялото й, отново и отново, назъбен хитин разкъса бронята й и я разсипа в ръждив прах. И той чу…
— Ахеос!
Глас зад гърба му. Истински, жив глас. Ахеос отстъпи, залитна, обърна се и видя Тиниса да си пробива път към него, размахала трескаво рапирата си. Острието грееше с бледозеленикава светлина и Ахеос зърна ответно сияние навътре сред дърветата.
— О — промълви бавно той, осъзнал, че не е преценил правилно истинските мащаби на проблема.
— Какво става, да опустее дано? — извика Тиниса.
Ахеос погледна назад към Летриме, но от богомолкородното създание нямаше и помен.
— Аз… възможно е да съм допуснал грешка — изпъшка той.
Тиниса го зяпна с широко отворени очи и Ахеос си напомни, че макар във вените й да тече кръв на паякородна и богомолкороден, тя е израсла в среда на невъзприемчиви към магията бръмбари. Момичето изглеждаше на крачка от пълното умопомрачение.
— Ахеос, бяхме у Нивит. Сега… Къде сме сега?!
— Успокой се — каза й той. От което не произлезе голяма полза, защото самият той никак не беше спокоен. Другата зеленикава светлина се приближаваше бързо и след миг изникна от неравния мрак — Тисамон с грейнал сърп, впил поглед в Ахеос.
— Магьоснико, какво направи? — попита той. — Къде ни доведе?
— Не се ли сещаш? — попита на свой ред Ахеос. — Точно ти? Намираме се в сърцето на Даракион, Тисамон. Вътре в Кутията на сенките.
Тисамон спря. Преглътна с видимо усилие. Очите му се разшириха.
„Поне той знае, че има от какво да се страхува.“
— Сеф! — извика Ахеос. — Сеф, ела при нас. — Кой друг? Не Гавед, нито Талрик, разбира се, а помощничката на Нивит беше излязла някъде по работа. — Нивит, чуваш ли ме?
— Помощ! — долетя гласът на Сеф, изтънял от див ужас. „Още една паякородна, отгледана от бръмбари“, помисли си Ахеос.
— Насам! Следвай гласа ми! Ела! — извика той.
— Ахеос, колко време ще останем тук? — попита Тиниса.
В същия миг — за негово облекчение — Сеф се появи. Препъваше се и щеше да падне, ако Ахеос не я беше прихванал. Момичето се срина на колене, сви се на топка и стисна очи. „И нищо чудно“, реши Ахеос.
— Аз… ще ми трябва малко време да проуча околността — отвърна той на Тиниса с пълното съзнание, че говори глупости. „Какво ще стане, ако Гавед или някой друг изтръгне кутията от ръцете ми? Дали това ще ни измъкне оттук, или ще щракне капана завинаги?“
— Ами действай тогава! — озъби му се Тиниса. Явно с мъка удържаше самообладанието си.
Тисамон пристъпи и сложи ръка на рамото й.
— Тук нищо не ни заплашва — каза бавно той. — Това място не ни заплашва. Теб и мен.
— И откъде знаеш? — попита тя.
— Това е наше място, богомолско място. — Тисамон се взря в гърчещия се мрак, после протегна ръка и за миг Ахеос различи Летриме като сияйно очертание, което посегна да хване ръката му. „Не си ти избраният“ — така беше казала.
„Тисамон?“
— Ахеос, там има някой — изсъска Тиниса.
Той погледна накъдето му сочеше и мярна неясно движение.
„Нивит ли е видяла? Или някой… местен?“
Не беше Нивит. Думите заседнаха в гърлото му, като видя, с каква лекота се приближава новодошлият. Кльощав, закачулен, с дълго наметало, мъжът приличаше на молецороден скрир, само дето походката и пропорциите бяха сбъркани тотално — беше прекалено висок, прекалено слаб, прекалено блед.
Мъртвешко лице с изпъкнали очи, които светеха в червено сред този свят на зелени и черни оттенъци. Ахеос го виждаше за пръв път, но познаваше добре легендите на своя народ и разбра. Прозрението го настигна като удар между очите, но той почерпи и сила от него. Защото вече не беше самотен провиждащ във враждебна среда, а въплъщение на цялата си раса, пратеник, който да се изправи лице в лице с този отколешен враг.
— Е — каза той, — аз ли те доведох тук, или това е последната дупка, където се крие твоят народ?
Тънките устни на новодошлия се изтеглиха назад и се видяха заострени като игли зъби. Тисамон се размърда неспокойно — явно и той беше познал този призрак от народните предания.
— О, ние още се навъртаме по белия свят — каза съществото. — Крием се, вярно, но не сме изчезнали, млади молецо. Крием се толкова умело, че твоите хора не могат да ни открият. — Костелива ръка обхвана с жест гората наоколо. — Макар че от това тук би излязло чудесно скривалище, признавам. Не бих казал, че си ме „довел“, по-скоро приех поканата.