— Каква е твоята роля в това? — попита настоятелно Ахеос.
— Трябва ли да сме врагове дори тук, дори след толкова време? Хората от твоята раса несъмнено си дават сметка, че всички ние, старите сили, сега стоим заедно срещу хищната вълна на прогреса и историята. Всички вражди и войни от Вещото време са отдавна забравени — освен от теб и мен. Кой се интересува от петдесетгодишната война срещу стоножкородните, които извирали от земята? Кой си спомня заговора на бръмбарите-убийци и как е бил потушен? На кого му пука за съперничеството между молците и комарородните в борбата им за власт? На никого, освен на теб и мен.
Ахеос го гледаше неуверено.
— Аз съм Уктебри Саркадът — каза комарородният. — Физическото ми тяло е на много левги от теб, затова се радвам, че благодарение на твоите действия успяхме да се срещнем.
Саркад. Това май беше тяхната дума за скрир, съобрази Ахеос. Силен магьосник значи.
— Аз съм Ахеос, провиждащ от Тарн — каза той. — Питам отново: каква е твоята роля във всичко това?
— Трябва ми кутията, млади молецо. Трябва да я взема.
— Значи в крайна сметка пак сме врагове — отвърна Ахеос, а после видя треперливата тъжна усмивка на комара и разбра, че думите му за вековете отминала история са били искрени. — Не те мразя заради расата ти. Прав си, че всичко това е минало. Но кутията е у мен и аз не мога да ти я дам.
— Така е — каза тихо Уктебри. — Не можеш. И толкова по-жалко.
— Ахеос — обади се напрегнато Тисамон. — Къде е Тиниса? Къде отиде дъщеря ми?
— Тиниса ли? — Ахеос се огледа, но паякородната девойка не се виждаше никъде. — Не разбирам…
Комарът също беше изчезнал, погълнат от тъмнината. Какво, времето им ли изтичаше?
— Стойте близо до мен — каза той и усети как Сеф се хваща за дрехата му като удавник за сламка.
— Ахеос, нещо не е наред — каза Тисамон и в същия миг умопомрачителна болка прониза молеца, прободе го от край до край… и той започна да пропада… и да пропада…
А после изчезна.
Тиниса отвори рязко очи и видя Талрик да тича към нея и да крещи. Осородният прескочи нещо на пода и Тиниса видя — наистина видя — как жилото се разпуква като цвете върху дланта му. Отскочи назад и се спъна в ниската масичка на Нивит. Енергийният залп нажежи въздуха над главата й.
Рапирата беше в ръката й, точно като в съня. Тиниса скочи на крака и се хвърли към него, а той се извъртя отчаяно да избегне удара.
„Защо не го уцелих?“ Усещаше острието тромаво в ръката си, бавно. Опита се да поднови атаката си. Имаше чувството, че и това е част от съня й, че може би изобщо не се е събуждала.
По острието имаше кръв. Може би все пак го беше пернала с рапирата… но не виждаше рана по отстъпващия панически Талрик. Не беше ранен, но викаше нещо, някакво име…
Тиниса усети движение зад гърба си — Гавед се опитваше да я сграбчи изотзад. Успя да преметне ръка през гърлото й, но тя замахна с лакът и го удари в челюстта. Гавед я пусна и залитна. „Осороден предател!“ Двамата с Талрик сигурно се бяха сдушили от самото начало, а наивният Стен им беше гласувал доверие.
Опита се да намушка Гавед в лицето. Рапирата отново натежа безжизнена в ръката й, острието мина покрай осородния и се заби в стената. Но дръжката го удари силно в лицето и той политна зашеметен назад. Рапирата излезе с лекота от прогнилите дъски и Тиниса се завъртя обратно към Талрик.
— Отдавна си го просиш, проклетнико! — извика му и нещо в Талрик се прекърши, нещо, което осородният дълго беше държал под похлупак. Той скочи към нея и Тиниса успя само да го резне плитко по хълбока, преди той да я събори на пода; лицето му бе разкривено от ярост. Тя го фрасна в лицето, а той удари главата й в дъските толкова силно, че й причерня. Успя обаче да забие пръсти в раната на хълбока му, натисна с все сила и той се търколи настрана със задавен вик.
Тя се изправи, но Талрик вече бе протегнал към нея ръка с разтворена длан.
— Умри, кучко бясна! — изсъска той.
Надигна се на коляно да стреля, но лицето му изведнъж застина в израз на изумление и той вдигна ръка към врата си. Миг по-късно се олюля и тупна на пода.
Нивит стоеше на прага с тръбичка на устните и гледаше Тиниса.