— Освен това вече привлякохме твърде много внимание — каза Талрик. Беше сменил превръзката на раната си, която отново се беше отворила, и сега седеше на леглото на Нивит. Погледът, с който стрелна Тиниса, не преливаше от любов. — Досега бяхме поредните мераклии, които точат лиги по кутията. Сега се озовахме в центъра на вниманието, така че момичето е право — зазори ли се, трябва да тръгнем.
Тисамон погледна рапирата на Тиниса, после се наведе, взе я и я подаде безмълвно на дъщеря си.
— Не я искам — каза тя. Макар Тисамон вече да беше почистил острието, в нейните очи по него още лепнеше кръвта на Ахеос.
— Рапирата не е виновна — каза тихо Тисамон.
— Не ме интересува — настоя на своето тя. — Не я искам, и толкова.
— Помисли — продължи той. — Когато си го нападнала, Ахеос е бил в безсъзнание, напълно беззащитен. Дори начинаещ дуелист не би пропуснал такава лесна мишена.
Това най-сетне я накара да вдигне зачервените си очи към него.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Че рапирата го е ранила, но не го е убила. Спомни си произхода на това острие. То не е просто стомана. То е меч на оръжемайстор. Знаело е, че не го насочваш ти, не и със сърцето си. Ако наистина си искала смъртта им, всички те щяха да са мъртви — Ахеос, Нивит, двамата осородни. Аз съм те обучавал и знам, че ако наистина си искала да ги убиеш, никой от тях не би могъл да те спре. Затова вземи рапирата си. Тя винаги ти е служила добре.
— Адски драматично и колоритно, без съмнение — прекъсна ги грубо Талрик, — но по-добре да се готвим за тръгване, казвам аз. — Надигна се тежко едновременно с богомолката.
Тисамон го прикова с гневен поглед, но след миг кимна.
— Прав си. Ще ида да намеря бръмбара, Аланмост. Трябва да върнем Ахеос в Колегиум, иначе ще умре.
Погледът, който му хвърли доктор Матонуи, намекваше, че последното е твърде възможно независимо от обстоятелствата и местонахождението.
Бродан се събуди в агония. Незнайно как беше заспал — тук, до тъмното езеро. Беше замръзнал, мокър от росата, а раните му така се бяха втвърдили от спечената кръв, че не можеше да помръдне. Изстена, направи опит да размърда крайниците си и бе възнаграден за усилието с остра болка, която се стрелна по целия му гръб и се съсредоточи в хълбока.
В ръката му имаше нещо. Пръстите му бяха свити около някакъв предмет, достатъчно твърд и ръбест, за да се впие в кожата му. Бродан отвори очи и примижа от светлината на утрото. Пръстите му се бяха вкочанили около предмета и той прибягна до помощта на другата си ръка, за да ги откопчи.
Кутията. Стискаше в ръка кутията! Той затаи дъх. Проклетата кутия беше в ръката му, предметът, от който зависеше кариерата и дори животът му.
Бъдещето, което доскоро му изглеждаше обречено на наказания и разжалване, се разсипа на прах и на негово място грейна светла перспектива, обещаваща повишение и привилегии, защото кутията беше у него.
Бродан се стегна, надигна се с пъшкане, после с мъка се изправи. Трябваше да стигне до гарнизона и да си уреди незабавен транспорт до столицата.
Яхнал вълната на див ентусиазъм, Бродан изобщо не се запита каква ли цена са платили други хора, за да стигне кутията до него.