Отначало Агрипа просто отстъпваше от мушкащия връх. Намръщи се, когато той се озова пред очите му, но се измъкна и вдигна тренировъчния си гладиус, за да блокира удара. Меценат беше доволен, че е принудил едрия си противник да премине в защита, и започна малко да преиграва, краката му затанцуваха по пясъка.
Краят бе толкова внезапен, че Октавиан едва не го пропусна. Меценат се хвърли напред досгатъчно бързо и рязко, за да нанесе рана. Агрипа блокира с ръба на меча си, завъртя се на място и халоса копието с ръка. То се счупи и Меценат го зяпна. Агрипа опря меча си в гърлото му и се изсмя:
- Победа!
Без да каже нито дума, Меценат бутна дървения меч настрана и се наведе да вземе половината копие. Беше срязано, а срезът бе скрит с кафяв восък. Очите му се разшириха и той тръгна към стойката. Изруга, когато огледа останалите копия, после започна да ги чупи едно по едно на коляно. Агрипа избухна в смях, когато видя вбесената му физиономия.
- Ти ли си го направил? - остро попита Меценат. - Колко време ти отне приготвянето на всяко копие? Що за човек може да направи подобно нещо? Богове, откъде изобщо си знаел, че ще избера тях? Ти си побъркан, Агрипа!
- Не съм побъркан, ами стратег - отвърна Агрипа, като бършеше сълзите си. - Ох, какво изражение само. Де да можеше да се видиш.
- Това не е почтено поведение - измърмори Меценат. За негово най-голямо раздразнение Агрипа отново се разсмя.
- Предпочитам да съм печелещ селяк вместо губещ благородник. Нещата са съвсем прости, приятелю.
Октавиан стана да огледа повредените копия. Внимаваше да не показва, че му е смешно - знаеше, че Меценат и без това ще е непоносим през целия ден, а неговата реакция можеше само да влоши положението.
- Чух, че тази сутрин на пазара ще има пресни портокали в лед. Май един студен сок ще се отрази добре на главата ми. Можете ли да си стиснете ръцете и да бъдете приятели до края на деня? Би ми доставило удоволствие.
- Аз съм съгласен - рече Агрипа и протегна широката си като лопата ръка. Ръката на Меценат изчезна в неговата.
Докато двамата се ръкуваха с подигравателна сериозност, домашният роб изтича на двора. Фидол винаги правеше всичко възможно да не се натрапва на гостите и Октавиан не го познаваше добре; беше останал само с впечатлението, че е любезен и тих.
- Господарю, дойде вестоносец с писма от Рим.
Октавиан изстена.
- Обзалагам се, че ме викат да се прибера. Цезар се чуди къде ли е любимият му роднина, не се съмнявам.
Меценат и Агрипа го гледаха с невинни физиономии. Октавиан махна с ръка.
- Ще трябва да почака още малко. В края на краищата цяла година чакаме тази отпуска. Фидол, погрижи се да настаниш вестоносеца. Отивам до пазара да купя портокали.
- Да, господарю - отвърна Фидол.
Тримата млади римляни се върнаха във вилата малко преди залез-слънце. Влязоха шумно, като се смееха и закачаха трите гъркини, които бяха подбрали по пътя. Меценат ги беше заговорил в едно бижутерско магазинче и им бе препоръчал накити, които да отиват на цветовете на очи ге и косите им.
Октавиан завиждаше на таланта на приятеля си - самият той бе лишен от него, въпреки че в лицето на Меценат имаше привилегията да се учи от истински майстор. В цялата работа като че ли нямаше кой знае колко магия. Меценат ги засипа с комплименти и започна да се върти около тях, докато ги увещаваше да пробват една или друга дрънкулка. Бижутерът гледаше сдържано и търпеливо, надяваше се, че ще успее да продаде нещо. Доколкото Октавиан можеше да прецени, момичетата бяха разбрали от самото начало какви са намеренията на Меценат, но жизнерадостната му увереност беше заразителна.
Октавиан прегърна своето момиче през тънкия кръст, като се мъчеше да се сети как й беше името. Имаше гадното подозрение, че не е Лита, и чакаше някоя от приятелките й да я заговори и да го спаси от неудобното положение.
Когато стигнаха портата, Меценат внезапно притисна своето момиче към варосания камък и започна да я целува, а ръцете му зашариха по тялото й. Тя носеше на шията си златен медальон, подарък от него. И трите момичета носеха еднакви накити, купени с почти всички пари, които младежите бяха спестили за последните няколко дни отпуска.
Агрипа не беше изкарал късмет като другите двама. Щеше да е невероятно да попаднат на три красавици и момичето, което се бе лепнало за него, бе доста едро, с тъмен мустак покрай горната усгна. Въпреки това Агрипа изглеждаше доволен. От доста време не се бяха уреждали с жени, а покрай сушата стандартите падаха. Докато чакаха вратата да се отвори, Агрипа погъделичка голото й рамо с брадата си и я накара да се разсмее.