Отново закрачи гневно по покрития с плочки под. Яростта го изгаряше до такава степен, че едва можеше да говори, дори да диша.
Меценат махна с ръка, отстъпвайки думата на Агрипа. Здравенякът прочисти гърлото си и заговори колкото се може по- спокойно: даваше си сметка, че Октавиан е на ръба да избухне в насилие или сълзи и че е в това положение от часове. Младият мъж бе изтощен, но тялото му продължаваше да се движи отсечено, неспособно да спре и да се успокои.
- В писмото на майка ти се казва, че им е дадена амнистия, Октавиане. Законът си е казал думата. Вече няма как да си отмъстиш, без да обърнеш целия Сенат срещу себе си. Колко време би издържал на подобно нещо?
- Колкото си поискам, Агрипа. Ще ти кажа нещо за Цезар. Виждал съм го да пленява фараон в собствения му дворец в Александрия. Бях до него, когато предизвикваше армии и управници и никой не посмяваше да вдигне ръка или да каже и една дума срещу него. Сенаторите имат толкова власт, колкото решим да им отпуснем. Разбираш ли? Ако не им отпуснем нищо, ще си останат с нищо. Онова, което наричат власт, е само сянка. Юлий го разбираше. Те приемат гръмките си закони, простолюдието свежда глава и всички заявяват, че властта е истинска... но тя не е!
Поклати глава, леко залитна и удари стената с рамо. Двамата му приятели се спогледаха разтревожено. Октавиан остана до стената, опрял чело в хладната гипсова мазилка.
- Зле ли ти е, Октавиане? Трябва да поспиш.
Агрипа стана, без да е сигурен дали да го доближи. Беше се сблъсквал с побъркани, а Октавиан беше на ръба, изцяло под властта на бушуващите емоции. Приятелят му се нуждаеше от почивка и Агрипа си помисли дали да не смеси виното му с малко опиум. Утрото беше настъпило и всички бяха изтощени. Нищо в Октавиан не показваше, че яростта, стегнала мускулите му, отшумява. Дори в този момент ръцете и краката му потръпваха.
- Октавиане? - отново попита Агрипа. Отг овор не последва и той се обърна кьм Меценат и вдигна безпомощно ръце.
Меценат пристъпи към Октавиан с предпазливостта на ездач. Нещо в потръпващите мускули на приятеля му напомняше за необязден кон и той несъзнателно започна да издава успокояващи звуци, докато поставяше ръка на рамото на приятеля си. Кожата под дрехата гореше и ог докосването Октавиан внезапно се отпусна и се свлече покрай стената. Меценат го подхвана и макар той внезапно да натежа в ръцете му, успя да го сложи да легне на пода. За ужас на Меценат около слабините на Октавиан се появи тъмно петно и стаята се изпълни с острата миризма на урина.
- Какво му е? - попита Агрипа и приклекна до тях.
- Поне диша - отвърна Меценат. Не знам. Очите му се движат, но не ми се вярва да е на себе си. Виждал ли си нещо по- добно?
- Не и при него. Познавах един центурион, който страдаше от припадъци. И той се изпускаше.
- Какво стана с него? - попита Меценат, без да вдига глава.
Агрипа се намръщи.
- Самоуби се. След първия припадък изгуби авторитет пред хората си. Знаеш как стоят нещата.
- Да, знам - отвърна Меценат. - Може пък при него да е само веднъж. Не е нужно някой да научава. Ще го почистим и когато дойде на себе си, всичко ще бъде забравено. Умът е странно нещо. Той ще повярва на всичко, каквото му кажем.
- Освен ако вече не знае за тази своя слабост - рече Агрипа.
Чуха приближаващи стъпки и скочиха. Домашният роб се връщаше.
- Фидол не бива да вижда това - бързо каза Меценат. - Аз ще му отвлека вниманието, ще го натоваря с някаква задача. Ти се погрижи за Октавиан.
Агрипа се намръщи при мисълта, че ще трябва да сваля опиканата дреха. Меценат обаче вече се отдалечаваше и протестът му си остана неизказан. Агрипа въздъхна и вдигна Октавиан на ръце.
- Хайде. Време е за измиване и преобличане.
Банята беше малка и Фидол по всяка вероятност не беше стоплил вода, но и така щеше да се оправи. Докато носеше отпуснатото тяло, Агрипа поклати глава, потънал в мисли. Цезар бе мъртъв, а само боговете знаеха какво ще се случи с приятеля му.
3
Скрит в сянката, Марк Антоний разтърка слепоочията си. Бореше се с изтощението. Нямаше трийсет и спокойно можеше да будува цяла нощ и после да работи здравата през следващия ден. В Галия беше вървял в тъмното и се бе сражавал цяла сутрин, без да отстъпва с нищо на десетте си хиляди легионери. Знаеше, че всички неща отминават, че времето отнема всичко от човека, но въпреки това беше убеден, че издръжливостта е част от самия него, подобно на съобразителността или ръста му. А сега откриваше, че тя изтича от него като вода от спукана стомна.