- Личи си - ухили се Маций. - Май ще черпиш довечера.
Лъчите на залязващото слънце хвърляха златни и оранжеви отблясъци по околните къщи. На покрива Пиндар съобщаваше всичко, което виждаше, докато Тициний приближаваше конниците.
- Спря, господарю... Богове, той... слезе от коня. Обкръжиха го. Съжалявам, господарю.
Касий затвори за момент очи и усети как напрежението изтича от него.
- Тогава ела с мен, Пиндар. Имам задача за теб, преди да си намериш някое безопасно място. Няма да те задържам.
- Ще остана с теб, господарю. Нямам нищо против.
Касий спря на горното стъпало, трогнат от думите му. Поклати глава.
- Благодаря, момко, но не е необходимо. Ела.
Слязоха долу. Сумракът подхождаше на настроението на Касий. Открай време обичаше сивата светлина преди мрака, особено през лятото, когато тя се задържа сякаш цяла вечност и нощта неусетно измества деня.
Касий отиде до масата, на която лежеше гладиусът му. Ножницата беше истинско произведение на изкуството от кожа и златен обков. Той изтегли меча, остави ножницата и опита острието с палец.
Пиндар гледаше господаря си с растящ ужас. Касий се обърна към него, видя болката в очите му и се усмихна уморено.
- Ако ме заловят, ще превърнат смъртта ми в представление, Пиндар. Разбираш ли ме? Не искам да ме набият на кол или да ме разкъсат на парчета за забава. Не се безпокой, не се страхувам от онова, което предстои. Само го направи чисто.
И протегна меча с дръжката напред към Пиндар. Младежът го пое с трепереща ръка.
- Господарю, не искам да правя това...
- Нима предпочиташ да видиш как ме разкарват пред простите войници? Как ме унижават? Не се безпокой, момко. Аз съм в мир със себе си. Живях добре и повалих Цезар. Мисля, че това е достатъчно. Останалото е само... детска врява.
- Моля те, господарю...
- Давам живота си за републиката, Пиндар. Кажи им го, ако те питат. В наметалото ми има кесия. Когато всичко приключи, вземи я и бягай.
Застана изправен пред младежа с меча. Двамата вдигнаха глави, когато чуха приближаващия тропот на копита.
- Направи го - нареди Касий. - Не бива да ме заловят.
- Би ли се извърнал, господарю? Не мога... - задавено рече Пиндар. Дишаше тежко. Касий кимна и отново се усмихна.
- Хайде, бързо. Не ме карай да чакам.
Обърна се към прозореца, загледа се в потъващия в здрач град и бавно пое дъх. Долови аромата на лавандула. Повдигна глава към миризмата и затвори очи.
Първият удар го събори на колене и от разсеченото му гърло се изтръгна стон. Пиндар изхлипа, замахна пак и му отсече главата.
Тициний - беше в приповдигнато настроение - скочи на земята. Не беше забелязал никого на покрива, докато се връщаше с Маций и екстраординариите.
- Ела с мен - извика той през рамо. Касий ще иска да чуе за всичко, което си видял.
Отвори вратата и замръзна. Маций спря зад него.
- Какво има?
Тициний поклати глава и ченето му увисна. Кльощавого тяло на военачалника лежеше в локва кръв, главата му бе отсечена.
- Пиндар! Къде си? - извика Тициний и влезе.
Отговор не последва и той пребледня още повече, докато стоеше над тялото и се мъчеше да разбере какво се е случило. Възможно ли бе слугата да се е оказал предател? Нямаше друго обяснение! Чу как Маций ахна на прага. Беше разбрал какво е станало.
- Помислил си е, че сме врагове. - Поколеба се само за миг. - Аз ще се погрижа за нещата тук. Трябва веднага да намериш Брут. Кажи му какво се е случило.
- Не разбирам... - започна Маций.
- Старецът си е помислил, че идваме да го пленим, Маций. Наредил е на слугата си да му отнеме живота, за да не попадне в ръцете на Марк Антоний и Цезар. Веднага отиди при Брут. Сега той е единственият командващ. Няма други.
Октавиан се събуди в мрака и се размърда. Не разбираше защо краката му са така премръзнали, нито защо въздухът вони и някакви неща шумолят около главата му при всяко движение. Известно време лежа неподвижно, загледан в ясното небе, обсипано с безброй звезди. Помнеше обедната почивка по време на похода и отвратителния вкус на метал в устата си, но след това всичко му беше объркано. Смътно си спомняше, че го носяг, че войниците приветстваха нещо, макар да не знаеше какво; чуваше приближаващ звън на оръжия, наоколо цареше паника.
Помъчи се да седне и краката му се хлъзнаха в тинята, която се беше събрала около тях. За негов ужас нечия ръка го докосна, за да го задържи, после се отдръпна. Агрипа беше видял, че се движи, а не просто се плъзга в блатото.